С размътеното от сълзите зрение Рамона гледаше недоумяващо как по дебелите тръби над нея се трупа скреж. Трепереше неудържимо на стоманената количка. Главата я болеше, струваше й се, че назъбена игла начесто пробожда китките й. Смъртта щеше да бъде блажено избавление, но тя знаеше, че е длъжна да се вкопчи в живота. Децата бяха останали без баща, нуждаеха се от нея. Но дишането й ставаше все по-тежко, усещаше колко бързо и уморено бие сърцето й. Поредният пристъп на болка сякаш стисна мозъка й и тя стисна зъби.
— Шест хиляди метра — отбеляза Рихтоф. — Този обект се оказва по-издръжлив, отколкото очаквах.
Бранд кимна, не можеше да откъсне поглед от барометъра. Експериментът бе започнал преди почти двайсет минути и стрелката пълзеше неотклонно — 6200 метра… 6400 метра… 6600 метра…
— Обектът се гърчи — установи Бранд, щом въздухът в камерата се разреди като на височина 6800 метра.
— Много издръжлив обект, наистина — призна Рихтоф. — Пулсът вече е 180. Изумително е колко мощно може да работи сърцето, преди да се изтощи. Вижте непроизволните движения на главата. Дори при такава температура обектът се поти.
Рамона отчаяно се бореше да вдиша въпреки неспирните гърчове.
— Децата ми… децата ми…
— Според мен вече изпадна в безсъзнание — небрежно каза Рихтоф. — Дишането се забавя рязко.
— По устата изби пяна — възбудено добави Бранд.
Докторът се обърна към помощника си.
— Отбележи острата цианоза.
Заради лишената от кислород кръв лицето на Рамона беше станало тъмносиньо.
— Ето че и дишането спря — забеляза Рихтоф. Пет минути по-късно той се обърна към Фон Хайсен. — Обектът е мъртъв. Да, забележителен екземпляр. Почти 7500 метра… Не си спомням друг обект да е издържал толкова дълго на тази височина, камо ли пък екземпляр от женски пол. Да се надяваме, че при аутопсията ще научим повече.
— Добре. Ако имате нужда от още нещо, казвайте веднага на Ханс.
Фон Хайсен се върна в канцеларията си. Намери на бюрото две телеграми, получени преди малко. Първата беше от Алберто Феличи, който съобщаваше, че скоро ще пътува до Истанбул по възложени от Ватикана задачи. Втората — от Адолф Айхман. Имало сведения, че децата на семейство Вайцман били качени на параход, който се отправил към Босфора. Айхман го съветваше да се свърже направо с военното аташе на Райха в Истанбул.
Фон Хайсен натисна бутона на звънеца и адютантът влезе.
— Слушам, хер комендант.
— Уреди да замина за Истанбул с първия полет от Виена утре и изпрати тази телеграма във Ватикана.
Фон Хайсен предаде на Бранд отговора си до Феличи — предлагаше на италианеца да се срещнат в хотел „Пера Палас“.
18.
„Вилхелм Колер“
Гладни, зъзнещи и съсипани, Ариел и Ребека се гушеха под мостика на „Вилхелм Колер“. По-близо до кърмата други деца търсеха спасение от вятъра, свити до десния борд. Ръждивата палуба под краката им вибрираше от равномерното боботене на парния двигател. Вятърът от юг носеше дъжд из Черно море, но и това се понасяше по-леко от тежките миризми в каютата. От джоба, където съхраняваше картите на своя баща, Ариел измъкна внимателно сухар, който не изяде на закуска, и го раздели на две. Тъкмо даваше половината на Ребека и откъм мостика над тях се разнесоха крясъци.
— От три месеца ти разправям, че основните лагери прегряват! Все искаш максимална скорост, но ако продължаваш така, накрая лагерите ще блокират!
Черните очи на Барзани се блещеха от гняв. Тази словесна битка вече му се струваше стара като самия двигател. За кюрда прегретите лагери вещаеха непоправимо бедствие. Но за инатливия турчин на мостика всяко забавяне означаваше разправии със злонравния собственик на кораба и орязване на заплатата.
— Аз съм капитан тук, господинчо, и ти ще изпълняваш заповедите ми. Поддържай максимални обороти!
Барзани се смъкна яростно по тясната стълбичка, зацапаният му гащеризон разкопчан до пъпа — по мургавите космати гърди още се стичаше пот от жегата около двигателя.
— Кучи син! — мърмореше си под носа, докато слизаше в машинното.