— Взех това от един евреин в лагера. — Диамантите около огромния рубин заблещукаха и в мъждивата светлина на мазето. — Ще стане твой, но чак след като се измъкна невредим от Германия.
Феличи прикри вълнението си. Не бе виждал нищо подобно на този кръст, но знаеше, че струва цяло състояние.
Дългурест американски войник свали карабината M1 от рамото си и махна заповедно на черния мерцедес и камиона да спрат пред бариерата на входа на градчето Маутхаузен. Пътят гъмжеше от танкове и бронетранспортьори на 11-та дивизия на американците. Докато шофьорът на Фон Хайсен, преоблякъл се в обикновен панталон и пуловер, спираше плавно, ниско над тях профуча изтребител „Мустанг“.
— Вашите документи, моля — нареди на немски сержантът, командващ войниците при бариерата. — Доста далече сте от дома си, отче — добави, забелязал свещеническата яка на Фон Хайсен.
— Е, да, но угодните Богу дела нямат край, нали? — усмихна се любезно Фон Хайсен.
— Господа, накъде сте тръгнали, пътят е шибан… извинете, отче. Исках да кажа, че оттук до Виена е пълен хаос.
— Няма как, сержант, ще рискуваме — отвърна Феличи. — Имаме задача, възложена ни от Ватикана, и трябва да се доберем до Виена още тази вечер. Както вече каза отец Ернандес, не можем да отлагаме богоугодните дела.
— Щом е така, желая ви късмет — каза сержантът и им върна документите.
— Бог да те благослови, синко — благо изрече Феличи.
Фон Хайсен прибра паспорта си в тайника на куфарчето, където беше и оръфаната карта на Леви Вайцман. Фатерландът беше разгромен, но Фон Хайсен беше решен да продължи търсенето на Кодекса на маите.
Книга втора
21.
Белият дом, 2008 година
— Господин президент, иранците вече разполагат с повече от 1800 килограма обогатен уран, годен за производство на ядрено оръжие, а това количество е предостатъчно за създаването на атомна бомба, с която да унищожат Стария град в Йерусалим или Тел Авив.
Вицепрезидентът Уолтър Монтгомъри, плешив и възпълен, плъзна пронизващия си поглед по седящите около лакираната махагонова маса в наскоро преоборудваната Ситуационна Зала на Белия дом, сякаш ги предизвикваше да оспорят твърденията му. В Съвета за национална сигурност участваха някои от най-влиятелните мъже и жени в Щатите — министърът на отбраната, държавният секретар, министърът на финансите, съветникът по националната сигурност, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете и директорът на националното разузнаване. Съветниците им седяха на столовете под новите плоски екрани по стените.
— Помолих ЦРУ да ни информира за положението в Иран — завърши сприхаво вицепрезидентът и кимна към мъжа, чакащ зад катедрата в единия край на масата.
Къртис О’Конър се бе завърнал наскоро след проведената тайна операция дълбоко в територията на Ислямска република Иран. Съзнаваше рисковете, ако САЩ започнат военни действия в трета поред страна от Близкия и Средния изток. Талибаните вече обезсмисляха усилията в Афганистан, в Ирак над четири хиляди американци бяха загубили живота си, още десетки хиляди останаха инвалиди.
— Операция „Сасанид“ започна преди две години, след като иранският президент Ахмадинеджад отказа да спре обогатяването на уран в страната — обясни Къртис. — Операцията включваше прехващане на телефонни разговори, електронна поща и факсове, както и спътниково наблюдение на районите, за които предполагаме, че иранците изграждат ядрени съоръжения.
Шпионските спътници „Ключалка“ на Националната разузнавателна служба бяха с размерите на автобус и летяха с над шест километра в секунда по орбитите си 36 000 километра над планетата. Предаваните от тях изображения бяха с такова качество, че позволяваха да бъдат разчетени номерата на автомобилите и на сградите по улиците. Усъвършенстваните камери работеха и в инфрачервения диапазон, тъмнината и облаци не бяха пречка за тях. Но колкото и богата да беше информацията от спътниците, Къртис знаеше и какви пролуки има в нея.
— Въпреки денонощното наблюдение все още не засичаме надеждно системите от бункери и тунели на иранците и подозираме, че може би строят още заводи за ядрено гориво дълбоко под земята — подчерта Къртис. — Изображенията от спътниците не могат да ни дадат и точна информация какво се извършва в някоя сграда. Досега иранците са признали само за две ядрени съоръжения. Първото е в Исфахан, в централната част на Иран. — Той насочи точката от малкия лазер в ръката си към картата на стената. — Основната функция на завода в Исфахан е да преработва урановия концентрат в уранов хексафлуорид. Второто съоръжение е в Натанз. — Той посочи област южно от Техеран. — Макар че сега се опираме повече на технологиите, все пак можем да разчитаме на наши агенти на място и в двете съоръжения. — Къртис погледна язвително министъра на отбраната. — Един от агентите потвърди, че в Натанз има високоскоростни центрофуги, може би около 50 000, в които хексафлуоридът от Исфахан се преработва до обогатен уран с високо качество, подходящо за ядрени оръжия. Много ни тревожи новото съоръжение, което иранците строят в момента дълбоко под планините във Фордо, близо до техния свещен град Кум. — Той посочи хребет на югозапад от Техеран. — То се намира в база на Ислямската революционна гвардия и въпреки че е под управлението на иранската Организация за атомна енергия, малцина нейни служители знаят за него.