„О’Конър забелязан да закусва заедно с обекта в кафене «Шварценберг». Не е ясно дали това е част от плана за отстраняването на обекта. О’Конър влезе в хотел «Империал» и не е видян да излиза, но проследяването на мобилния му телефон показва, че се отдалечава бавно от хотела. Опитваме се да възстановим наблюдението над обекта. Мобилният телефон на Содано е засечен в района на Братислава и се движи по Дунав към Будапеща. Очаквам по-нататъшните ви указания.“
— Мамицата му!
Уайли халоса с длан бюрото. Що за идиотизъм — Содано в Братислава? И какво ще прави в Будапеща? Когато го наемаше, Уайли не можеше да си позволи пазарлъци за стоте хиляди евро, които бандитът поиска предварително. Ако нищожният боклук е решил да офейка с парите, това ще е последната глупост в живота му, зарече се заместник-директорът. Трупаха се твърде много въпроси без отговор. Седна пред компютъра и започна да трака ядно по клавиатурата.
„До бюрото във Виена: Не само се «опитвайте». Наблюдението над обекта да бъде възстановено на всяка цена, включително чрез контрол на летищата, гарите и граничните пунктове. О’Конър и Вайцман получават кодови имена Тутанкамон и Нефертити. Агентите ни в Берлин са предупредени и в пълна готовност за подкрепа. Съобщете незабавно, когато откриете обекта.“
Уайли вложи особен смисъл в кодовите имена, които избра. И Тутанкамон, и Нефертити били застигнати от ранна смърт, която историците не успяваха да разгадаят докрай. Той имаше намерение да отреди същата участ на жертвите си.
Обади се на помощника си Лари Дейвис.
— Имаме текуща операция. Искам ситуационната зала да бъде подготвена веднага, като включите в анализа и всички данни за Кодекса на маите. Ще сляза при вас след три минути.
36.
Гара Вестбанхоф, Виена
Къртис се постара да огледа навсякъде първия етаж на огромната международна гара във Виена. Тук беше пълно с хора и шумно, съобщенията на немски и английски отекваха от облицованите с мрамор стени. Не забеляза нищо подозрително и застана с Алета на опашката пред една от касите.
— Два билета до Бад Аролсен, бизнес класа.
Къртис плати в брой и предложи на Алета:
— Горе можем да пием кафе.
— Влакът тръгва след двайсет минути. Имаме ли време?
Той се усмихна.
— Винаги предполагай, че те следят. Влакът тръгва от шести перон, но ние ще отидем там в последния момент. Така ще ги затрудним максимално да си купят билет… но австрийците са толкова услужливи, че вече можеш да си платиш пътуването и в самия влак — добави и усмивката му изчезна. Подаде нов мобилен телефон на Алета. — Сложи го в чантата си. Най-добре е вече да смяташ, че всичко казано от тебе по телефона се подслушва, а текстовите ти съобщения се преглеждат.
— Няма ли да проследят твоя телефон?
— То се знае. Но той вече е увит в целофан и си плува във виенската канализация. Дано това ги обърка, за да спечелим малко време.
Качиха се с ескалатора на етажа, откъдето потегляха влаковете. Високият слаб мъж с черното палто влезе на етажа под тях.
Влакът се носеше бързо, тихо и плавно на запад към Линц — областния център на Горна Австрия. Градът, където Хитлер бе учил в гимназия и от който концлагерът Маутхаузен беше отдалечен само на двайсет и пет километра. Полята край линията и горите в далечината отново бяха побелели от сняг, слънцето едва надничаше през облаците, нахлуващи откъм италианската граница.
— Пак не жалиш парите — подхвърли Алета и се облегна удобно на една от само четирите кожени седалки в луксозното купе.
При тях нямаше други пътници.
— Не и докато плаща ЦРУ. След около три часа ще минем границата с Германия при Пасау, после още три часа до Вюрцбург, където ще се прехвърлим на друг влак към Бад Аролсен.
Тя потръпна, щом помисли какви подробности би могла да научи там. Къртис побърза да я улиса в разговор.
— Колко добре познаваш монсиньор Дженингс?
— Достатъчно добре, макар че това не е повод за радост. Все пак никога не съм работила с него. Открай време за мен е загадка защо го ценят толкова в средите на археолозите.