— Ром „Сакапа“, моля — каза монсиньорът на бармана. — С лед.
— Ей сега, сеньор.
Голият до кръста барман подметна ловко бутилката и загреба шепа съмнително чисти бучки лед. Сипа порция ром, сложи леда и плъзна чашата по плота. Кожата му лъщеше под светлината на разноцветните мигащи лампи.
— На вашата сметка ли да го пиша, сеньор?
Дженингс кимна, изсипа чашата в устата си и поръча още веднъж. За разлика от „Бакарди“ и други известни марки ром, „Сапата Сентенарио“ не се произвеждаше в Ямайка или друг карибски остров, нито пък го правеха от меласа. Тази изтънчена напитка бе резултат от първото пресоване на захарна тръстика в гватемалските стопанства. Дестилираха я в планините около Кецалтенанго и отлежаваше в бъчви от американски бърбън. Тъмната течност с богат аромат беше предназначена за ценители, но Дженингс бързаше да се отпусне. Обзе го радостно нетърпение, щом видя момчето да влиза през задния вход.
— Добре дошли в Гватемала, сеньор — поздрави го то.
— Рейналдо, свободен ли си тази вечер? — дрезгаво попита Дженингс.
Погледът му се плъзгаше похотливо по стройното тяло на момчето.
Рейналдо кимна. Лицето му оставаше толкова лишено от изражение, сякаш не можеше да се усмихва.
Властите не се отказваха от усилията си да смажат онези, които въвличаха децата в предлагането на платен секс. Но както в много други големи градове отвратителната търговия с плът процъфтяваше и който искаше, научаваше къде да търси разтуха.
Щом седнаха в такси, пухкавата потна длан на Дженингс се плъзна по стегнатото бедро на Рейналдо.
Жегата стана непоносима още от сутринта и Дженингс с облекчение влезе в прохладните розови сгради, където се помещаваше Националният музей по археология и етнография. Тътреше крака в скърцащи маратонки покрай стъклените витрини с остриета, ножове и върхове на копия от обсидиан. Скъпоценни маски от млечнозелен нефрит с очи от седеф и обсидиан зяпаха безжизнено сред червено-бели изваяния и керамика, извадени от царските гробници на пирамидите в Тикал и Паленке. Дженингс не поглеждаше експонатите, а бързаше да намери своя познат.
Един от пазачите му даде знак скришом да отидат в ъгъл на залата, оставащ недостъпен за камерите. Чернокосият Карлос се озърташе притеснен.
— Ти ми каза, че доктор Вайцман била тук преди два месеца — подхвана направо Дженингс и изтри потта от порозовялото си чело.
— Да, тя имаше разрешение да посети хранилищата.
— Знаеш ли какво я развълнува толкова?
— Една от по-малките стели, която винаги си е била в хранилището.
— Трябва и аз да я видя.
Карлос сви рамене.
— Не е толкова просто, сеньор… Вие нямате разрешение.
Дженингс пъхна в ръката му банкнота от сто кецала.
— Елате с мен, сеньор — усмихна се Карлос, — но нека е набързо.
И Дженингс не остана равнодушен, докато разглеждаше малката варовикова стела.
— Тази е от Тикал — отсъди той. — Откога е в музея?
— Май е от експедицията на нацистите през 30-те години. Тук не обичаме нацистите, сеньор, затова никога не е била слагана в залите.
— Не може ли да проверя в архива?
Карлос пак размърда рамене.
— Сеньор, забранено е да се копират данни от архивите.
— Трябва да проверя веднага, разбираш ли? — с досада настоя Дженингс и му подаде още една смачкана банкнота.
Дженингс се добра до езерото Атитлан в късния следобед, а докато пристигне в градчето Панахачел, последният ферибот бе отплавал към Сан Педро на южния бряг.
Уморен и ядосан, монсиньорът нямаше желание да се раздели с още сто кецала, колкото му поиска старият лодкар.
— Сеньор, горивото поскъпна — отсече старецът. — А трябва да ми платите и връщането.
— Четиридесет! — озъби се Дженингс.
Лодкарят го изгледа, пусна ключа за двигателя в джоба на панталона си и се отдалечи от малката лодка от фибростъкло.
— Шейсет! — извика след него монсиньорът.
Старецът не забави крачка. Дженингс се озърна, но брегът беше безлюден, само лодките се поклащаха край малките кейове.
— Добре де, осемдесет!
Лодкарят спря, обърна се и тръгна към него. Осемдесет кецала бяха малко повече от десет долара, но и като приспаднеше цената на горивото, оставаше нещо, за да купи храна на внуците си.