— О, не — въздъхна Зеленика. — Какво се е случило?
— Спря куршум, който беше предназначен за мен — отговори Артемис.
— Кога най-после ще се научиш, Кално създание? — избухна феята. — Твоите малки кроежи имат свойството да нараняват хората. Най-вече онези, които държат на теб.
Артемис не отговори. В края на краищата, което е вярно — вярно е.
Зеленика отлепи един плик с лед от гърдите на телохранителя.
— Откога е така?
Момчето погледна часовника на мобилния си телефон.
— От четири часа и петнайсет минути. Плюс-минус минута-две.
Капитан Зеленика избърса слоя скреж и сложи длан върху гърдите на Бътлър.
— Четири часа и петнайсет минути. Не знам, Артемис. Нищо не улавям. Нито искрица.
Артемис вдигна поглед от криогенната камера.
— Можеш ли да го направиш, Зеленика? Можеш ли да го излекуваш?
Зеленика отстъпи назад.
— Аз? Аз не мога. Само професионален лечител би дръзнал да опита такова нещо.
— Но ти излекува баща ми!
— Това е друго. Баща ти не беше мъртъв. Дори не беше в критично състояние. Не ми е приятно да го кажа, но Бътлър си е отишъл. Отдавна.
Артемис извади изпод ризата си кожената връвчица, на която висеше златен медальон. Кръглата монетка беше пробита. Точно по средата.
— Помниш ли? Ти ми го даде, за да ми покажеш, че показалецът ти е зараснал добре. Каза, че ще ми напомня за искрицата почтеност в мен. Сега се опитвам да направя нещо почтено, капитане.
— Не става дума за почтеност. Това просто не може да се направи.
Артемис почука с пръсти по хирургическата маса. Размишляваше.
— Искам да говоря с Вихрогон — каза накрая.
— Аз говоря от името на Народа, Фоул — сопна се Зеленика. — Ние не приемаме нареждания от човеци.
— Моля те, Зеленика — каза Артемис. — Просто не мога да го оставя. Това е Бътлър.
Зеленика не можа да устои. В края на краищата, Бътлър беше спасявал задниците на всички, и то неведнъж.
— Много добре — отвърна тя и свали от колана си резервен комуникатор. — Само че и Вихрогон няма да има добри новини за теб.
Артемис нахлузи комплекта слушалки на едното си ухо, като нагласи микрофона така, че да бъде близо до устата му.
— Вихрогоне? Слушаш ли?
— Шегуваш ли се? — разнесе се отговорът в слушалките. — Това е по-хубаво от човешка сапунена опера.
Артемис събра мислите си. Трябваше да бъде убедителен, иначе Бътлър щеше да изгуби последния си шанс.
— Единственото, което искам, е лечение. Разбирам, че може и да не се получи, но какво ни струва да опитаме?
— Не е толкова просто, Кално създание — отговори кентавърът. — Лечението не е лесен процес. Необходими са дарба и концентрация. Зеленика е доста добра, гарантирам ти го, но за такова нещо ще ни трябва обучен екип от магьосници лечители.
— Няма време — отсече Артемис. — Бътлър е мъртъв от часове. Трябва да се направи веднага, преди глюкозата да се абсорбира в кръвта. Вече има увреждане на тъканите на пръстите.
— А може би и на мозъка? — предположи кентавърът.
— Не. Свалих температурата още в първите минути. Замразих черепа му веднага след инцидента.
— Сигурен ли си? Нали не искаме да възстановим тялото на Бътлър без умствените му способности?
— Сигурен съм. Мозъкът е наред.
Вихрогон запази мълчание за няколко секунди.
— Артемис, ако се съгласим да опитаме, нямам представа какви ще бъдат резултатите. Ефектът върху тялото на Бътлър може да бъде катастрофален, да не говорим за ума му. Операция от този вид никога не е правена на човек.
— Разбирам.
— Наистина ли, Артемис? Наистина ли разбираш? Готов ли си да се сблъскаш с последиците от това лечение? Може да възникнат множество непредвидими проблеми. Каквото и да излезе, ще бъде за твоя сметка. Готов ли си да поемеш тази отговорност?
— Готов съм — отвърна Артемис без колебание.
— Много добре, тогава решението е в ръцете на Зеленика. Никой не може да я принуди да използва магията си: това зависи от нея.
Артемис сведе поглед. Нямаше сили да погледне капитана.
— Е, Зеленика… Ще го направиш ли? Ще опиташ ли?
Зеленика избърса скрежа от челото на Бътлър. Той беше добър приятел на Народа.
— Ще опитам — отвърна тя. — Нищо не обещавам, но ще направя каквото мога.
Краката на Артемис се подкосиха от облекчение. След малко отново се овладя. Сега не беше време за разнежване.
— Благодаря ти, капитане. Осъзнавам, че решението не е било лесно. А сега какво да правя?
Зеленика посочи задната врата на колата.
— Излез. Имам нужда от стерилна обстановка. Когато свърша, ще те повикам. И каквото и да стане, каквото и да чуеш, не влизай, докато не те повикам.