— Хей, момчета! — извика тя не от безразсъдство, а защото така щеше да ги накара да вдигнат глави.
Мъжете погледнаха нагоре и в същия момент устите им се напълниха с мокри камилски косми. Тежките черги и дрехи се увиха около тях, а найлоновото въже мина точно под брадичките им. За по-малко от секунда и тримата бяха повалени. А Джулиет ги обездвижи допълнително, като притисна нервните възли на вратовете им.
— Мадам Ко! — извика тя и се зарови в прането в търсене на своя сенсей. Възрастната жена лежеше разтреперана в маслиненозелената си рокля. Лицето й беше забулено с проста кърпа.
Джулиет й помогна да се изправи.
— Видяхте ли тази хватка, мадам? Напълно обезвредих тримата глупаци. Обзалагам се, че никога досега не са виждали подобно нещо. Импровизация. Бътлър винаги е казвал, че тя е ключът към успеха. Знаете ли, мисля, че сенките ми за очи ги разсеяха. Лъскаво зелено. Винаги върши работа…
Джулиет млъкна, защото в гърлото й беше опрян нож. Държеше го самата мадам Ко, която всъщност не беше мадам Ко, а някаква друга дребничка азиатка в маслиненозелена рокля. Капан.
— Мъртва си — каза жената.
— Да — съгласи се мадам Ко, излизайки от една сянка. — А щом ти си мъртва, и господарят ти е мъртъв. Провали се.
Джулиет опря длани една в друга и се поклони ниско.
— Това беше подъл номер, мадам Ко — каза тя, като се стараеше тонът й да звучи почтително.
Сенсеят се разсмя.
— Разбира се. Такъв е животът. Ти какво очакваше?
— Но убийците… аз им сритах зад… аз ги обезвредих!
Мадам Ко махна с ръка на възражението й.
— Чист късмет. За твое щастие, те не бяха убийци, а възпитаници на Академията. Каква беше тази нелепа идея с въжето за пране?
— Бойна хватка. Нарича се „Въже за пране“.
— Неблагонадеждна е — отбеляза японката. — Успя само защото извади късмет. Но в нашата работа късметът не е достатъчен.
— Вината не беше моя! — запротестира Джулиет. — Един тип на пазара ми попречи. Залепи се за мен. Наложи се да го укротя.
Мадам Ко чукна с пръст Джулиет между очите.
— Стига, момиче. Помисли малко. Какво трябваше да направиш?
Джулия наведе глава още по-ниско.
— Трябваше веднага да обезвредя търговеца.
— Точно така. Животът му не струва нищо. Той е незначителен в сравнение със сигурността на господаря.
— Не мога просто така да убивам невинни хора! — възрази Джулиет.
Мадам Ко въздъхна.
— Знам, дете. И тъкмо затова още не си готова. Притежаваш всички умения, но ти липсват концентрация и решителност. Може би догодина.
Джулиет посърна. Брат й беше получил синята диамантена татуировка на осемнайсетгодишна възраст. Най-рано дипломиралият се възпитаник на Академията. Тя се беше надявала да постигне същото. Сега трябваше да опитва отново след дванайсет месеца. Нямаше смисъл да възразява повече. Мадам Ко никога не променяше решенията си.
От уличката забързано изскочи млада жена в униформа на Академията с малко куфарче в ръка.
— Мадам — каза тя, като се поклони. — Търсят ви по сателитния телефон.
Мадам Ко взе протегнатия телефон и няколко секунди внимателно слуша. Накрая каза:
— Съобщение от Артемис Фоул.
Джулиет изпита непреодолимо желание да се изправи от приведената поза, но това щеше да бъде непростимо нарушение на протокола.
— Да, мадам?
— Съобщението гласи: „Домовой има нужда от теб.“
Джулиет се намръщи.
— Искате да кажете, че Бътлър има нужда от мен.
— Не — невъзмутимо отвърна мадам Ко. — Казах, че Домовой има нужда от теб. Само повтарям каквото ми бе предадено.
Изведнъж Джулиет усети как слънцето безмилостно пече във врата й, чу как комарите бръмчат в ушите й като машинката на зъболекар и й се прииска само да се изправи и да тича презглава чак до летището. Бътлър никога не би казал името си на Артемис. Единствено в случай… Не, тя не можеше да повярва в това. Не можеше дори да си го помисли.
Мадам Ко замислено почука по брадичката си.
— Не си готова. Не мога да ти позволя да напуснеш. Влагаш твърде много емоции, за да бъдеш полезен телохранител.
— Моля ви, мадам — каза Джулиет.
Нейната сенсей мисли цели две минути.
— Е, добре — каза накрая. — Върви.
Джулиет изхвърча, преди още ехото от последната дума да е заглъхнало, и тежко на всеки търговец на килими, който й се изпречеше на пътя.
Глава 5: Железният човек и маймуната