Карла стана и изтръска сакото си от няколкото стоножки, които лазеха по него. Тя не се гнусеше от насекоми. За двайсет и пет годишния си живот беше виждала далеч по-отвратителни неща.
— Радвам се да го чуя. Слам, облечи се и си вземи всички маймунски инструменти. Ние ще те чакаме в лимузината.
Мокасина смушка Сламчо в гърдите.
— Имаш пет минути. После ще дойдем да те вземем.
Сламчо ги видя да си тръгват. Това беше последната му възможност да се измъкне. Можеше да прояде пода на спалнята и преди Карла Фрацети да се е опомнила, той да пътува в някой влак към юга.
Джуджето сериозно се замисли. Това никак не отговаряше на характера му. Не че беше лоша фея, просто нямаше навика да помага. Особено ако не можеше да извлече полза от това. В решението да помогне на Артемис Фоул нямаше абсолютно нищо егоистично. Сламчо потръпна. Съвестта беше последното, от което се нуждаеше сега. Скоро можеше и да стане член на някоя скаутска организация.
Глава 6: Нападение на имението Фоул
Баща ми най-после беше в съзнание. Разбира се, изпитвах облекчение, но последните му думи от онзи ден не преставаха да се въртят в главата ми.
„Златото не е най-важното, Арти. Нито могъществото. Всичко, от което се нуждаем, е тук. Това сме ние тримата.“
Възможно ли бе магията да е променила баща ми? Трябваше да разбера. Необходимо беше да поговоря с него насаме. Затова още в три сутринта на другия ден Бътлър ме докара с наетия мерцедес в Университетската болница в Хелзинки.
Баща ми не спеше — четеше „Война и мир“ на нощна лампа.
„Не е много забавна“ — отбеляза той. Пак се шегуваше. Направих опит да се усмихна, но лицето ми не поддаде.
Баща ми затвори книгата.
— Очаквах те, Арти. Трябва да поговорим. Има някои неща, които се налага да изясним.
Аз стоях като вкопан до леглото му.
— Да, татко. Съгласен съм.
Баща ми се усмихна малко тъжно.
— Какво протоколно поведение. Помня, че и аз говорех така с баща си. Понякога си мисля, че той изобщо не ме е познавал, и се безпокоя, че същото може да стане и с нас. Ето защо искам да поговорим, синко, и не за банкови сметки. Не за акции и проценти. Не за корпоративно управление. Не искам да говорим за бизнес, искам да поговорим за теб.
Страхувах се от това.
— За мен? Ти си приоритетът сега, татко.
— Може би, но не мога да се чувствам щастлив, докато майка ти не се успокои.
— Майка ми? — попитах аз, сякаш не знаех накъде отива разговорът.
— Не се прави на невинен, Артемис. Обадих се на някои познати от органите на реда в Европа. Очевидно в мое отсъствие ти си развивал дейност. Голяма дейност.
Аз свих рамене: не знаех дали ми се кара или ме хвали.
— Преди време сигурно бих останал приятно изненадан от кроежите ти. Такава дързост, при това от дете. Но сега ти говоря като баща: положението трябва да се промени, Арти. Трябва да се върнеш към детството. Такова е и моето желание, и желанието на майка ти: след ваканцията ще се върнеш в училище и ще оставиш семейните дела на мен.
— Но, татко…
— Повярвай ми, Арти, аз съм бил в този бизнес по-дълго от теб. Обещах на майка ти, че отсега нататък семейство Фоул ще излезе начисто. Това важи за всички Фоул. Даден ми е втори шанс и аз няма да го пропилея от алчност. Сега сме семейство. Почтено семейство. Отсега името Фоул ще значи чест и достойнство. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се — казах аз и стиснах ръката му.
Но какво да правя със срещата си с Джон Спайро от Чикаго? Реших да действам по план. Последно приключение — и след това Фоул щяха да бъдат почтено семейство. В края на краищата, Бътлър щеше да е с мен. Какво би могло да се обърка?
Бътлър отвори очи. Беше си у дома. Артемис спеше във фотьойла до леглото. Момчето приличаше на стогодишен старец. Нищо чудно след всичко, което беше преживял. Но вече край с това. Завинаги.
— Има ли някой вкъщи? — обади се икономът.
Артемис моментално се сепна.
— Бътлър, ти се върна при нас!
Бътлър с мъка се изправи на лакът. Това му костваше големи усилия.
— Учуден съм. Изобщо не очаквах да те видя — нито теб, нито когото и да било — отново.
Артемис напълни чаша с вода от каната до леглото.
— Ето, стари приятелю. Само не се напрягай.
Бътлър пиеше бавно. Беше уморен, но не само това. И преди се бе случвало да чувства умора след битка, но това надхвърляше обичайното изтощение.
— Артемис, какво се е случило? Изобщо не би трябвало да съм жив. А ако приемем, че съм, сега би следвало да изпитвам непоносима болка.