Артемис отиде до прозореца и хвърли поглед надолу, към земите на имението.
— Тъпст те простреля. Раната беше смъртоносна, а Зеленика не беше наблизо, за да помогне, затова те замразих, докато дойде.
Бътлър поклати глава.
— Криогеника! Само Артемис Фоул би се сетил. Използвал си фризерите за риба, предполагам?
Артемис кимна.
— Надявам се, че не съм се превърнал в пъстърва, нали?
Когато момчето се обърна, на лицето му нямаше следа от усмивка.
— Получиха се усложнения.
— Усложнения?
Артемис въздъхна.
— Лечението беше трудно, нямаше начин да се предвиди резултатът. Вихрогон ни предупреди, че организмът ти може да не го понесе, но аз настоях да продължим.
Бътлър седна.
— Артемис, всичко е наред. Аз съм жив. Всичко е за предпочитане пред алтернативата.
Момчето не изглеждаше успокоено. То извади от шкафчето огледало със седефена дръжка.
— Приготви се да се погледнеш.
Бътлър пое дълбоко дъх и погледна. Изпъна надолу челюст и опипа торбичките под очите си.
— Откога съм в безсъзнание? — попита той.
Сламчо бе решил, че най-лесният начин да провали мисията е да дразни Мокасина, докато го подлуди. Подлудяването на хората беше талант, който джуджето притежаваше по рождение, а не го използваше достатъчно често.
Двамата нисички господа седяха един до друг в салон на „Боинг“ 747 и гледаха как облаците прелитат долу под тях. Първа класа: едно от предимствата да се работи за клана Антонели.
Сламчо изискано отпи от крехката чаша с шампанско.
— Е, Чехъл…
— Искаш да кажеш Мокасин.
— А, да, Мокасин. Какъв е номерът с татуировките?
Мокасина нави ръкава си и откри тюркоазеносиня змия с капки кръв вместо очи. Също негов проект.
— Правя си по една след всяка свършена работа.
— А-ха — каза Сламчо. — Значи боядисваш една кухня и после си правиш татуировка?
— Не такава работа, глупако.
— Каква работа тогава?
Мокасина скръцна със зъби.
— Трябва ли да ти го кажа буква по буква?
Сламчо си взе няколко фъстъка от минаващ покрай него поднос.
— Няма нужда. И без това не съм ходил на училище. Ако го кажеш на прост английски, ще разбера.
— Е, не може да си чак толкова тъп! Спац Антонели не наема тъпаци.
Сламчо му смигна присмехулно.
— Сигурен ли си?
Мокасина опипа колана си в търсене на някакво оръжие.
— Чакай само всичко да свърши, умнико. Тогава двамата с теб ще си разчистим сметките.
— Приказвай си, Ботуш.
— Мокасин!
— Както и да е.
Сламчо се скри зад едно списание. Беше повече от лесно. Гангстерът вече излизаше от кожата си. Още няколко часа и Мокасина Магуайър щеше да бълва огън и жупел.
Сламчо и Мокасина минаха без проблем ирландската митническа проверка. В края на краищата, те бяха просто ирландски граждани, които се прибираха у дома за празниците. А и изобщо нямаха вид на престъпници. Кой би повярвал? Къде се е чуло и видяло такива ниски хора да участват в организирана престъпност? Никъде. Но може би тъкмо затова ги биваше в работата им.
Паспортната проверка даде поредната възможност на Сламчо да ядоса партньора си.
Служителят полагаше всички усилия да не забелязва височината на Сламчо или по-скоро липсата й.
— Е, господин Копам, прибирате се у дома при роднините?
Сламчо кимна.
— Да. Родът на майка ми е от Киларни.
— О, така ли?
— О’Райли, не О’Такали, но какво са една-две срички между приятели.
— Много забавно. Би трябвало да станете комик.
— Интересно, че го споменавате…
Служителят изпъшка. Още десет минути — и смяната му щеше да свърши.
— Само се пошегувах… — промърмори той.
— … Защото заедно с приятеля ми господин Магуайър участваме в коледното представление. Играем „Снежанка“. Аз съм Знайко, а той е Глупи.
Служителят принудено се усмихна.
— Много добре. Следващият.
Сламчо заговори така, че цялата опашка да чуе:
— Разбира се, господин Магуайър е направо роден за ролята на Глупи, ако разбирате какво искам да кажа.
Мокасина избухна насред терминала:
— Гаден дребосък! — изрева той. — Ще те убия! Ти ще си следващата ми татуировка. Ти ще си следващата ми татуировка!
Сламчо зацъка с език, когато видя Мокасина да изчезва между десетина полицаи.
— Актьори — каза той. — Толкова са докачливи.
Три часа по-късно, след обстойно претърсване и няколко телефонни разговора с енорийския свещеник в родния му град, Мокасина беше пуснат на свобода. Сламчо го чакаше в предварително наетата кола, специално подобрен модел с по-плавни педали за газта и спирачките.