— Този твой нрав сериозно застрашава операцията — отбеляза джуджето с безизразно лице. — Ако не можеш да се владееш, ще бъда принуден да се обадя на госпожица Фрацети.
— Карай — изръмжа железният човек. — Да приключваме с това.
— Добре тогава. Но ти давам последна възможност. Още един такъв епизод — и ще ти строша главата със зъби.
Мокасина за пръв път забеляза зъбите на партньора си. Те бяха емайлирани блокове като надгробни камъни и изглеждаха ужасяващо много за една-единствена уста. Способен ли беше Копам наистина да изпълни заплахата си? Не, реши Мокасина. Чисто и просто митническата проверка го беше изнервила. И все пак имаше нещо в усмивката на това джудже. Някаква искрица в очите, която говореше за скрити и страховити способности. Железният човек предпочиташе те да останат скрити.
Сламчо караше колата, докато Мокасина говореше по мобилния си телефон. За него беше проста работа да се свърже с неколцина стари приятели и да уреди една брезентова чанта с оръжие, заглушител и два комплекта слушалки с микрофони да го чака зад знака на алеята за коли към имението Фоул. Приятелите на Мокасина дори приемаха плащания с кредитни карти, така че нямаше нужда от обичайните тежкарски сцени с размяна на пари и оръжие, които най-често съпровождаха престъпните сделки.
В колата Мокасина провери механизмите и прицелите на оръжията. Отново почувства, че държи нещата в свои ръце.
— Бам-Слам — каза той и се изкиска, сякаш тази проста рима беше най-смешната шега, която някога е измислял. И което бе най-тъжното, наистина беше така. — Имаш ли вече план?
Сламчо не сваляше очи от пътя.
— Не. Мислех, че ти си умникът тук. Плановете са по твоята част. Аз само се промъквам и отварям вратата.
— Така си е. Аз съм умникът и, повярвай ми, онова хлапе Фоул също ще го разбере, когато ми падне в ръчичките.
— Хлапе? — невинно попита Сламчо. — Дошли сме тук заради някакво дете?
— Не е просто някакво дете — заговори Мокасина, нарушавайки заповедите. — То е Артемис Фоул. Наследник на престъпната империя Фоул. В главата му има нещо, което госпожица Фрацети иска да измъкне. И ние трябва да обясним на малкия колко важно е да дойде с нас и да си изпее всичко.
Сламчо стисна по-здраво волана. Досега трябваше да е измислил нещо. Но номерът беше не да обезвреди Мокасина, а да убеди Карла Фрацети да не изпраща други хора.
Артемис щеше да намери изход. Сламчо трябваше да стигне до момчето преди Мокасина. Един мобилен телефон и ходене до тоалетна — нищо повече не му трябваше. За съжаление, досега не си беше направил труда да се сдобие с телефон, а нямаше и на кого да се обажда. Освен това от Вихрогон всичко можеше да се очаква. Този кентавър можеше да определи местоположението на пеещ щурец.
— Трябва да спрем да си напазаруваме — каза Мокасина. — Кой знае колко дни ще отидат за оглеждане на къщата.
— Няма нужда. Познавам мястото. На младини съм влизал да крада там. Лесна работа.
— И защо досега не обели дума за това?
Сламчо направи обиден жест на един шофьор, който караше и в двете платна.
— Знаеш как е. Работя на парче. Заплащането зависи от трудността на работата. Кажа ли, че вече съм влизал в къщата, ще ми намалят парите с десет хилядарки.
Мокасина не възрази. Вярно беше. И той винаги преувеличаваше сложността на работата, само и само да оскубе работодателя си с няколко хиляди долара отгоре.
— Значи можеш да ни вкараш вътре?
— Мога да вкарам себе си вътре. После ще се върна за теб.
Мокасина се усъмни.
— Защо просто не дойда с теб? Много по-лесно е, отколкото да се навъртам наоколо посред бял ден.
— Първо, аз няма да тръгна, преди да се е стъмнило. И, второ, можеш да дойдеш с мен, ако нямаш нищо против да се гмурнеш в септичната яма и после да пълзиш по деветметрова канализационна тръба.
Само от мисълта за това Мокасина изпита нуждата да отвори прозореца.
— Добре. Ще дойдеш да ме вземеш. Но през цялото време ще държим връзка. Ако нещо се обърка, веднага ще ми кажеш.
— Слушам, сър, шефе — отвърна Сламчо, докато наместваше слушалката в косматото си ухо и закачаше микрофона на сакото си. — Няма да те оставя да пропуснеш срещата си с опасното хлапе.
Сарказмът прелетя покрай ушите на Мокасина с едва доловимо свистене.
— Точно така — каза момчето от Килкени. — Аз съм шефът. И ти ще се постараеш да не закъснея за срещата.
Джуджето трябваше да се съсредоточи върху брадата си, за да накара космите й да спрат да се къдрят. Космите на джуджетата са чувствителни към настроения, особено към враждебност, а враждебността на този човек струеше от всяка негова пора. Космите на Сламчо никога не го подвеждаха. Това партньорство нямаше да свърши добре.