— Следващия път сложи повечко горчица — каза той и изтръска няколко трохи от ризата си, като неволно включи закачения на сакото микрофон.
— Ще се постарая — отвърна Артемис.
— Би трябвало да ми благодариш, Кално създание — продължи Сламчо. — Дойдох чак от Чикаго да ти спася живота. Със сигурност това заслужава един непохватно направен сандвич. И като казвам сандвич, имам предвид най-отвлечения смисъл на думата.
— От Чикаго? Джон Спайро ли те изпраща?
Джуджето поклати глава.
— Може би, но не лично. Аз работя за семейство Антонели. Разбира се, те нямат представа, че аз съм джудже от Феиния народ: мислят ме за най-добрия крадец в престъпния свят.
— Областният прокурор на Чикаго смята, че в миналото Спайро е имал връзки със семейство Антонели. Поне се опита да го докаже.
— Както и да е. Значи, планът е аз да вляза тук и после партньорът ми да те убеди да ни придружиш до Чикаго.
Бътлър седеше облегнат на масата.
— Къде е сега партньорът ти, Сламчо?
— Отвън, пред портата. Той е гневен дребосък. Между другото, радвам се да те видя жив, здравеняко. В подземния свят се носеше слух, че си мъртъв.
— Бях, но сега съм по-добре — каза Бътлър и се запъти към контролния център на охранителните системи.
Мокасина извади от джоба на гърдите си малко тефтерче със спирала. В него си записваше гангстерски лафове, които според него вършеха работа в опасни ситуации. Остроумен диалог — това беше запазената марка на всеки добър гангстер, поне във филмите. Той разлисти страниците и нежно се усмихна.
„Време е да закриеш сметката си. Завинаги“ — Лари Феригамо. Бивш банкер. 9 август.
„Боя се, че харддискът ти току-що се изтри“ — Дейвид Спински. Компютърен хакер. 23 септември.
„Правя това, понеже свърших с месенето на тестото“ — Морти пекаря. 17 юли.
Добър материал. Може би някой ден Мокасина щеше да напише мемоарите си.
Той още се усмихваше, когато чу гласа на Слам в слушалката си. Отначало помисли, че маймуната говори на него, но после осъзна, че този така наречен негов партньор разправя всичко на мишената им.
„Би трябвало да ми благодариш, Кално създание — каза Копам. — Дойдох чак от Чикаго да ти спася живота.“
Да му спаси живота! Дребният идиот Слам работеше за другата страна и съвсем бе забравил, че има микрофон.
Мокасина слезе от колата и се погрижи да я заключи. Тя беше взета под наем и ако някой я откраднеше, щяха да изгубят депозита и госпожица Фрацети щеше да си го удържи от заплатата му. В стената до главната порта имаше малък вход за пешеходци. Слам Копам беше оставил вратата отворена. Мокасина се промъкна вътре и забърза по алеята, като се стараеше да се движи в сенките на дърветата.
Слам продължаваше да бърбори в ухото му. Изложи целия им план на хлапето Фоул без каквато и да било заплаха от изтезания. Направи го съвсем доброволно. Изглежда, Копам от самото начало работеше за ирландското момче. Нещо повече: Слам не беше Слам, а Сламчо. Що за име е това? Сламчо, джудже от Феиния народ. Това ставаше от странно по-странно. Може би Феиният народ беше някаква банда. Макар че името не подхождаше много на банда. „Джуджетата от Феиния народ“ трудно можеха да всеят ужас в душите на конкуренцията.
Мокасина заприпка по главната алея, като подмина редица изящни сребристи брези и истинско игрище за крокет. Край изкуственото езеро се разхождаха два пауна. Гангстерът изсумтя презрително. Изкуствено езеро! В дните преди телевизионните предавания за градинарство и дизайн това щеше да бъде просто голяма локва вода.
Мокасина тъкмо се чудеше къде е входът за доставки, когато видя надпис: „За доставки минете отзад“. Много благодаря. Той още веднъж провери заглушителя и пълнителя и тръгна на пръсти по посипаната с чакъл пътека.
Артемис подуши въздуха.
— На какво мирише?
Сламчо подаде глава иззад вратата на хладилника.
— Боя се, че на мен — избоботи той, докато предъвкваше невъзможно голямо количество храна. — Слънцепредпазен крем. Отвратително е, знам, но без него щях да мириша още по-лошо. Представи си как миришат парчета бекон върху плосък камък в Долината на смъртта.
— Очарователна картина.
— Джуджетата са подземни създания — обясни Сламчо. — Ние живеем под земята още от времето на династията Вейка…
Вейка беше първият елфически крал. По време на царуването му феите и човеците живееха заедно на земната повърхност.
— … Това, че сме чувствителни към светлината, затруднява живота ни сред човеците. Да ви кажа честно, този живот започна да ми омръзва.