— Говорим за близо две години спомени.
— Те няма да ти липсват. Мозъкът ти ще изфабрикува нови, за да запълни празнините.
Това беше трудно решение. От една страна, познанието за Народа сега заемаше важна част в психологическата същност на Артемис. От друга страна, той не можеше повече да застрашава живота на феите.
— Добре — каза момчето. — Приемам предложението ви.
Кореноплод хвърли пурата в близкия инсинератор.
— Хубаво. Разбрахме се. Капитан Зеленика, дръж постоянна връзка с нас.
— Да, сър.
— Зеленика…
— Подполковник?
— Внимавай. Кариерата ти няма да издържи на още един провал.
— Разбрано, сър — отвърна Зеленика.
— А, престъпник!
Сламчо въздъхна.
— Предполагам, че говориш на мен, Юлиус?
Кореноплод се намръщи.
— Всичко свърши, Сламчо. Този път няма да ми избягаш, затова се приготви за студена храна и твърди стени.
Сламчо стана и обърна гръб на екрана. По някаква случайност капакът на специално пригодените му за копаене панталони се отвори и разкри пред Кореноплод чудна гледка към задните части на джуджето. В света на джуджетата, както и в повечето култури, показването на задника беше тежка обида.
Подполковникът прекъсна връзката. В края на краищата, такава обида не можеше да се преглътне.
Мокасина Магуайър се събуди с непоносимо главоболие. Така го болеше, че почувства необходимост от някакво сравнение, за всеки случай, ако после се наложеше да обясни. Реши, че главата му стърже отвътре така, сякаш в черепа му пълзи ядосано бодливо прасе. Не е лошо, каза си Мокасина. Трябва да си го запиша в тефтерчето.
После си помисли: „Какво е тефтерче?“ Следващата му мисъл беше: „Кой съм аз?“ Обувки, нещо свързано с обувки.
Винаги става така, когато лица с имплантирана памет дойдат в съзнание. В първите секунди старата самоличност витае наоколо, опитвайки да се наложи, но постепенно външните стимули я пропъждат.
Мокасина седна и бодливото прасе в черепа му побесня: започна да забива иглите си във всеки милиметър от меката тъкан на мозъка.
— Ох! — изпъшка Мокасина и обхвана с ръце болната си глава. Какво означаваше всичко това? Къде се намираше той? И как бе попаднал тук?
Погледна ръцете си. За секунда мозъкът проектира татуировки по кожата, но образите бързо изчезнаха. Кожата му беше чиста. Слънчевите лъчи се търкаляха по сгъвките на лактите като бели гръмотевични кълба.
Навсякъде около него се простираше полупустинна местност. Теракотовокафявата земя опираше в мастиленосини хълмове в далечината. Златният диск на слънцето печеше безмилостно трепкащата земя. През горещите вълни тичаха две фигури, изящни като рисове.
Мъжете бяха гиганти, високи поне два метра. Всеки от тях носеше овален щит, тънко копие и мобилен телефон. Косите, вратовете и ушите им бяха окичени с пъстри мъниста.
Мокасина скочи на крака. Забеляза, че е обут в кожени сандали. Мъжете бяха с маратонки „Найк“.
— Помощ! — извика той. — Помогнете ми!
Мъжете се отклониха от пътя си и дотичаха до объркания гангстер.
— Джамбо, братко. Загуби ли се? — попита единият.
— Извинете — отвърна Мокасина на перфектен суахили. — Аз не говоря суахили.
Човекът погледна спътника си.
— Ясно. А как е името ти?
„Мокасина“, отвърна мозъкът на Мокасина.
— Нуру — произнесе устата му.
— Добре, Нуру. Унатока уапи? Откъде си?
Преди Мокасина да се усети, думите сами излязоха от устата му:
— Не знам откъде съм, но искам да тръгна с вас. Искам да отида в селото ви. Там ми е мястото.
Кенийските воини изгледаха дребния странник. Вярно, цветът на кожата му беше различен, но всичко друго изглеждаше наред.
По-високият от двамата откачи мобилния телефон от колана си от леопардова кожа. Набра номера на вожда.
— Джамбо, вожде, Боби се обажда. Земните духове са ни оставили още един — Боби се разсмя и огледа Мокасина от главата до петите. — Ами, доста е нисък, но изглежда силен и има усмивка, по-голяма от обелен банан.
За по-убедително Мокасина разтегли докрай усмивката си, в случай че това беше от значение. По някаква причина единственото, което искаше на този свят, бе да отиде в селото и да живее ползотворен живот.
— Добре, вожде, ще го доведа. Можем да му дадем старата колиба на мисионера.
Боби отново закачи мобилния телефон на колана си.
— Хубаво, братко Нуру. Приет си в селото. Ела с нас и гледай да не изоставаш.
Воините чевръсто побягнаха напред. Мокасина, който отсега щеше да се нарича Нуру, се втурна след тях и кожените сандали на краката му зашляпаха. Нямаше да е зле да си намери чифт маратонки.