Когато влезе през двойната врата, Тъпст наистина имаше вид на човек, който се разкайва. Самата врата допринасяше за това с внушителния си вид. Спайро беше поръчал да му я откраднат от балната зала на потъналия „Титаник“. Тя бе съвършеният символ на безумно могъщество.
Арно Тъпст далеч не изглеждаше толкова самодоволен, колкото при посещението си в Лондон. А и е трудно да изглеждаш наперен, когато челото ти не се вижда от синини, а в устата ти има само голи венци.
При вида на оклюмалата му физиономия Спайро се намръщи.
— Колко зъба загуби?
Тъпст предпазливо опипа долната си челюст.
— Т’итките. Т’ъболекауят кат’а, т’е коуените т’а т’упени.
— Това да ти е за урок — делово отсече Спайро. — Какво да те правя, Арно? Поднесох ти Артемис Фоул на тепсия, а ти оплеска всичко. Кажи ми какво стана. И не искам да чувам за никакви земетресения. Искам истината.
Тъпст избърса мехурче слюнка от ъгълчето на устата си.
— Не уат’биуам. Нет’о ит’бухна. Не ’нам как’о. Нет’о като т’уко’а граната. Но мога да уи кад’я, т’е Бътлъ’ е мъутъ’. Ат’ го т’атуелях. Куай т’ него.
— О, млъкни! — изсъска Спайро. — Главата ме заболя да те слушам. Колкото по-бързо си сложиш нови зъби, толкова по-добре.
— До утуе уент’тите ми т’е отуауеят.
— Не ти ли казах да млъкнеш?
— Ит’уинете, т’ефе.
— Постави ме в много трудно положение, Арно. Заради твоята некадърност се наложи да наема хора от Антонели. Карла не е глупава, може да реши, че им дължа процент от печалбата. Това може да ми струва милиарди.
Арно се постара да си придаде вид на човек, който съжалява.
— И не ме гледай с този кучешки поглед, Тъпст. Изобщо няма да ме размекнеш. Ако нещо се обърка, ще загубиш нещо повече от шепа зъби.
Арно реши да смени темата.
— Е, ут’ените ут’пяха ли да накауат д’яд’ята да уаботи?
— Не — каза Спайро и завъртя златната гривна на китката си. — Фоул добре го е кодирал. С някакъв Код на вечността, или нещо такова. Онзи идиот Пиърсън не можа да изкопчи нищо от машинката.
И точно в този драматичен момент от миниатюрните колонки на В-куба се разнесе глас.
— Господин Спайро? — каза гласът. — Тук Ирландия. Чувате ли, господин Спайро?
Джон Спайро не беше от хората, които се стряскат лесно. Той още не беше гледал такъв филм на ужасите, който да го накара да трепери от страх, но гласът от колонките едва не го събори от стола. Качеството на звука бе невероятно. Ако затвореше очи, можеше да се закълне, че гласът идва от човек, застанал пред него.
— Да т’е обадя ли?
— Казах ти да мълчиш! Пък и не знам как се говори по това чудо.
— Чувам ви, господин Спайро — обади се гласът. — Няма нужда да правите нищо. Просто говорете. Останалото е работа на кутийката.
Спайро забеляза, че на екрана на Куба се е появила вълнообразна линия. Когато заговори, тя подскочи нагоре.
— Добре. Свързахме се. А сега ми кажете кой, по дяволите, се обажда. И как накарахте тази кутийка да работи?
— Името ми е Слам Копам, господин Спайро. Аз съм маймуната от екипа на Карла Фрацети. Не знам как точно изглежда кутийката при вас, но аз говоря от най-обикновен телефон.
— Тогава кой набра номера?
— Едно хлапе, което съм стиснал за врата. Обясних му колко важно е да се свържа с вас.
— А кой ви каза, че трябва да говорите с мен? Откъде знаете името ми?
— Пак от хлапето. То побърза да ми разкаже всичко, след като видя какво направих с железния човек.
Спайро въздъхна. Ако железният човек беше пострадал, Антонели щяха да му искат допълнителна сума.
— Какво направихте с железния човек?
— Нищо сериозно. Но известно време няма да размахва пистолети пред деца.
— Защо сметнахте за необходимо да нараните партньора си, Копам?
В другия край на линията се възцари мълчание, докато Сламчо подреждаше събитията в главата си.
— Ето как стана, господин Спайро. Инструкциите бяха да придружим момчето до Съединените щати. Само че Мокасина превъртя и започна да размахва пистолет. Аз прецених, че това е погрешно и се наложи да го укротя. Със сила. Така или иначе, хлапето здравата се уплаши и ми разказа всичко, което исках да знам. И ето че сега говоря с вас.
Спайро потри ръце.
— Постъпили сте правилно, Копам. Ще получите премия за това. Аз лично ще се погрижа.
— Благодаря, господин Спайро. Повярвайте ми, удоволствието е изцяло мое.
— Фоул там ли е?
— Точно до мен. Малко е блед, но иначе е жив и здрав.
— Дай ми го — заповяда Спайро, внезапно забравил за депресията си.
— Спайро, аз съм — със сдържан, но леко треперещ глас се обади Артемис.