Спайро сви юмруци във въздуха, сякаш стискаше врата на момчето.
— Вече не си вириш носа, а, хлапе? Нали ти казах: не ти стиска да бъдеш като мен. От друга страна, ако не получа каквото искам, ще накарам Слам да те избави от мъките ти. Разбрахме ли се?
— Да. Съвсем ясно беше.
— Добре — каза Спайро и стисна със зъби дебела кубинска пура. Щеше да я дъвче, докато стане на каша, но нямаше да я запали. — А сега говори. Какво трябва да направя, за да тръгне този Куб?
Гласът на Артемис се разтрепери повече от преди.
— Не е толкова просто, господин Спайро. В-кубът е кодиран. С нещо като Код на вечността. Аз мога да задействам от разстояние някои функции: телефон, MP3 плейър и така нататък, но за да деактивирам напълно кода и да отключа потенциала на Куба, трябва да го имам пред себе си. Ако можехте да го донесете тук…
Спайро изплю пурата.
— Спри, Фоул. За такъв глупак ли ме мислиш? Вярваш ли, че ще върна тази безценна технология обратно в Европа? Забрави! Ако ще деактивираш нещо, ще го направиш тук. В кулата „Спайро“!
— А инструментите ми? Лабораторията ми?
— Аз имам достатъчно инструменти тук. И лаборатория. Най-добрата в света. Ще дойдеш тук.
— Добре. Както кажете.
— Точно така, хлапе. Както аз кажа. Искам да сипеш гориво в онзи твой „Лиър“, който знам, че Фоул притежават, и бързичко да долетиш в „О’Хеър“. Там ще те чака хеликоптер.
— Едва ли имам избор.
— Правилно. Нямаш. Но ако направиш каквото ти казвам, може да те пусна да си вървиш. Ти разбра ли, Копам?
— Разбрах, господин Спайро.
— Добре. Разчитам да докараш хлапето тук без произшествия.
— Смятайте го за уредено.
Връзката прекъсна.
Спайро се подсмихна.
— Мисля, че имам повод да празнувам — каза той и натисна бутона на интеркома. — Марлийн, донеси ми кана кафе, и не от онази помия без кофеин. Искам истинско кафе.
— Но, господин Спайро, лекарите казаха…
Спайро изчака, докато секретарката му осъзнае на кого противоречи.
— Извинете, сър. Веднага, сър.
Той се облегна назад и сплете пръсти зад главата си.
— Виждаш ли, Тъпст? Нещата ще се наредят въпреки твоята некадърност. Спипах момчето, точно както исках.
— Да, т’ъ’. Отлит’но, т’ъ’.
Спайро се разсмя.
— Затвори си устата, смешник. Говориш като някой анимационен герой.
— Да, т’ъ’. Много т’абауно, т’ъ’.
Спайро облиза устни, предвкусвайки кафето.
— За компютърен гений това момче е доста наивно. Направи каквото ти казвам и ще те пусна да си вървиш! Хвана се на въдицата, налапа стръвта и прочее.
Тъпст опита да се усмихне. Гледката не беше от приятните.
— Да, готподин Тпайуо. Уъдит’а, ’туъу и пуот’ее.
Артемис затвори телефона, поруменял от вълнение.
— Какво мислите? — попита той.
— Мисля, че се хвана — отвърна Бътлър.
— Хвана се на въдицата, налапа стръвта и както там се казва — добави Сламчо. — Имаш самолет? Надявам се, че вътре има кухня.
Бътлър ги откара на летище Дъблин в семейното бентли. Това беше последното му участие в настоящия етап от операцията. Зеленика и Сламчо се бяха свили на задната седалка, доволни, че стъклата на прозорците са затъмнени.
Двамата Бътлър седяха отпред, облечени в еднакви черни костюми от „Армани“. Джулиет бе решила да освежи своя с розова вратовръзка и ярък грим. Приликата помежду им беше очевидна: еднакви тънки носове и дебели устни. Еднакви очи, изпъкнали като топчета за рулетка. Нащрек, винаги нащрек.
— За това пътуване не ти трябва обикновено оръжие. Използвай феин бластер. Няма нужда от зареждане, стреля без прекъсване и не е смъртоносно. Дадох на Зеленика два от личната си колекция.
— Схванах, Дом.
Бътлър зави към входа на летището.
— „Дом“! Откога не са ме наричали така. Станеш ли телохранител, нямаш нищо свое. Забравяш, че някога си имал личен живот. Сигурна ли си, че искаш това, Джулиет?
Джулиет сплете косата си на стегната плитка. В края й сложи нефритена шнола във формата на пръстен. Опасно украшение.
— Къде другаде ще мога да се бия извън ринга? Засега това ме задоволява.
Бътлър понижи тон:
— Разбира се, Артемис не може да ти бъде господар, това е против всички правила. Той вече знае малкото ти име, а и, честно казано, мисля, че е привързан към теб.
Джулиет стисна в дланта си нефритения пръстен.
— Това е само временно. Все още не съм истински телохранител. Мадам Ко не одобрява стила ми.
— Нищо чудно — отбеляза Бътлър и посочи нефритения пръстен. — Откъде се сдоби с това?
Джулиет се усмихна.
— Сама го измислих. Малка изненада за всеки, който подценява жените.
Бътлър подкара към сектора за излитане.