Артемис разгледа лещата.
— Може и да е техническо чудо, но е с лешников цвят.
— Естествено, че е с лешников цвят. Моите очи са с лешников цвят.
— Радвам се за теб, Зеленика. Само че моите са сини, както ти е известно. Тази ирисова камера не върши работа.
— Не ме гледай така, Кално създание. Ти си геният тук.
— Не мога да отида там с едно синьо и едно кафяво око. Спайро ще забележи.
— Ами да беше помислил за това, докато медитираше. Сега е малко късно.
Артемис разтърка кокалчето на носа си.
— Права си, разбира се. Аз съм мозъкът на операцията. Мисленето е моя работа, не твоя.
Зеленика подозрително присви очи.
— Това обида ли беше, Кално хлапе?
Сламчо изплю пилешката кост в близкото отделение за боклук.
— Да ти призная, Арти, такъв гаф още в началото на операцията не ме изпълва с увереност. Надявам се да си толкова умен, колкото непрекъснато разправяш.
— На никого не разправям колко съм умен. Не искам да плаша хората. Добре, ще се наложи да рискуваме с ирисова камера с лешников цвят. При повече късмет Спайро може и да не забележи. Ако забележи, ще измисля някакво оправдание.
Зеленика сложи камерата на върха на пръста си и плъзна лещата под клепача на Артемис.
— Ти решаваш. Надявам се само Джон Спайро да ти отстъпва по ум.
Спайро ги чакаше в хангара за частни самолети на „О’Хеър“. Носеше палто с кожена яка върху бял костюм собствена марка. Пистата се осветяваше от ослепителни халогенни лампи и сенките от витлото на хеликоптера падаха върху краищата на палтото му. Гледката беше много кинематографична.
Липсва само музика за фон, помисли си Артемис, докато слизаше по подвижната стълба на самолета.
Като по сценарий Сламчо влезе в ролята на гангстера.
— Мърдай, хлапе — доста убедително изръмжа той. — Не можем да караме господин Спайро да чака.
Артемис понечи да му отвърне, но си спомни, че от него се иска да играе ролята на уплашено дете. Нямаше да му е лесно. Покорството беше сериозен проблем за Артемис Фоул.
— Казах, мърдай! — повтори джуджето, като подсили репликата си със здраво побутване.
Артемис прескочи последните няколко стълби и едва не се сблъска с ухиления до уши Арно Тъпст. Това не беше каква да е усмивка. Зъбите на Тъпст бяха сменени с изработени по поръчка порцеланови челюсти. Върховете на зъбите бяха заострени. Арно приличаше на хибрид между човек и акула.
Той забеляза погледа на Артемис.
— Харесват ли ти? Имам и още един чифт. Съвсем равни отгоре. За хрускане и трошене.
На устата на момчето се оформяше цинична усмивка, когато си спомни за ролята на уплашен хлапак и бързо смени усмивката с треперещи устни. Артемис черпеше вдъхновение за изпълнението си от въздействието, което Бътлър обикновено оказваше върху хората.
Спайро не се хвана.
— Добро превъплъщение, синко. Но да ме прощаваш, малко се съмнявам великият Артемис Фоул да се размеква така бързо. Арно, огледай самолета.
Тъпст кимна делово и влезе в частния самолет. Джулиет беше облечена в униформа на стюардеса и оправяше калъфките по облегалките. При цялата си атлетичност тя едва успяваше да пази равновесие на високите си токчета.
— Къде е пилотът? — избоботи Тъпст с изражение, което напълно отговаряше на името му.
— Господарят Артемис сам пилотира самолета — отвърна Джулиет. — Прави го, откакто стана на единайсет.
— Така ли? Това законно ли е?
Джулиет надяна най-невинната си физиономия.
— Не знам кое е законно и кое — не, господине. Моята работа е да поднасям напитките.
Тъпст изръмжа, очарователен както винаги, и бързо огледа вътрешността на самолета. Накрая реши да повярва на думите на стюардесата. Правилно решение, защото ако му бе хрумнало да се усъмни, щяха да се случат две неща. Първо, Джулиет щеше да го цапардоса с нефритения си пръстен. И, второ, Зеленика, която лежеше невидима зад щита си в едно шкафче над седалките, щеше да го зашемети с един залп от своето „Неутрино 2000“. Разбира се, тя би могла просто да хипнотизира телохранителя, но след онова, което беше сторил с Бътлър, зашеметяването й се струваше по-уместно.
Тъпст подаде глава през вратата.
— Никой, освен една тъпа стюардеса.
Спайро не се изненада.
— Така си и мислех. Но те са някъде тук. Ако щеш вярвай, Копам, Артемис Фоул едва ли се е стреснал от мафиот като теб. Той е дошъл, защото е поискал да дойде.
Това умозаключение не учуди Артемис. От Спайро се очакваше да бъде подозрителен.
— Не знам за какво говорите — каза момчето. — Дойдох, защото този злобен дребосък заплаши да строши черепа ми със зъби. Защо иначе да си правя труда? Вие не знаете как да използвате В-куба, а аз лесно мога да си направя друг.