— Джон Спайро. Аз съм шефът, тъй че отваряй бързо.
Станаха четири неща. Ретинов скенер направи снимка на лявото му око и изпрати образа към компютъра. Покритата с гел подложка за отпечатъци сканира десния му палец, а гласов анализатор обстойно проучи произношението, тембъра и интонацията на Спайро. След като компютърът потвърди цялата тази информация, алармата се изключи и втората врата се отвори с плъзгане, за да разкрие просторен трезор.
Точно по средата върху направена по поръчка стоманена колона стоеше В-кубът. Беше поставен в сандъче от устойчив плексиглас и имаше поне шест камери, които го следяха от различни ъгли. Двама едри пазачи, застанали с гръб един към друг, създаваха човешка преграда пред феината технология.
Спайро не устоя на изкушението да подразни момчето.
— За разлика от теб — каза той — аз пазя технологиите си. Този трезор е единствен по рода си в цял свят.
— Жива охрана в херметизирано помещение. Интересно.
— Тези момчета са преминали подготовката си на висока надморска височина. Освен това пазачите се сменят на всеки час и си носят по един цилиндър кислород, за да могат да издържат. Какво си очаквал? Че ще сложа вентилационна система в трезора?
Артемис се намръщи.
— Стига си се перчил, Спайро. Аз съм тук: ти печелиш. Не може ли да говорим по същество?
Спайро въведе последната поредица от цифри в кодираната ключалка на колоната и плексигласовото сандъче се отвори. Той взе Куба от стиропоровата поставка.
— Малко е прекалено, не мислиш ли? — отбеляза Артемис. — Едва ли има нужда от всичко това.
— Човек никога не знае. Някой алчен бизнесмен може да се опита да ми отнеме ценната придобивка.
Спайро обърна лице към миниатюрен микрофон на колоната.
Артемис се възползва от възможността да го подразни с добре премерена саркастична забележка.
— Хайде, Спайро. Наистина ли мислиш, че бих се опитал да вляза с взлом тук? Може би си очаквал да долетя тук с помощта на няколко феи и с магия да ти отмъкна кутийката?
Спайро се изсмя.
— Арти, момчето ми, ако искаш, доведи всичките си приятели феи, но на каквито и чудеса да разчиташ, Кубът ще си остане тук.
Джулиет беше американска гражданка по рождение, макар и брат й да се бе родил в другия край на света. Тя се радваше, че се завръща в родината си. Хаосът на чикагското улично движение и несекващият многоезичен хор от гласовете на минувачите я караха да се чувства у дома. Джулиет обичаше небостъргачите, пушеците на комините и присмехулната топлота на уличните търговци. Ако някога й се удадеше възможност да се установи някъде за постоянно, тя би избрала Съединените щати. Но някъде по западното крайбрежие, където има повече слънце.
Джулиет и Зеленика обикаляха кулата „Спайро“ в каравана със затъмнени стъкла. Зеленика седеше отзад и гледаше видеоматериала от ирисовата камера на Артемис, който се прожектираше директно на визьора на каската й.
В един момент тя победоносно размаха юмрук във въздуха.
Джулиет спря на кръстовище с червен светофар.
— Как се справяме?
— Добре — отвърна феята, като вдигна визьора си. — Сега отвеждат Сламчо, за да го заровят.
— Страхотно. Точно както каза Артемис.
— А Спайро покани в сградата всички приятели феи на Артемис.
Това беше решаващо за хода на операцията. Книгата забраняваше на феите да влизат в човешки сгради без покана. Сега Зеленика можеше свободно да влезе и да вилнее вътре колкото й се иска, без да нарушава феиния закон.
— Отлично — каза Джулиет. — Влизаме. Сега ще разбия физиономията на онзи, който стреля по брат ми.
— Не бързай толкова. Тази сграда притежава най-сложната човешка охранителна система, която съм виждала. Спайро е използвал разни трикове, на каквито досега не съм се натъквала.
Най-после Джулиет намери място за паркиране срещу главния вход на кулата „Спайро“.
— Това едва ли е проблем за вашето умно конче.
— Не, но на Вихрогон не е разрешено да ни помага.
Джулиет насочи бинокъл към въртящата се врата.
— Знам, но всичко зависи от това как ще го помолим. Умник като Вихрогон има нужда само от предизвикателство.
От кулата „Спайро“ излязоха трима души. Двама едри мъжаги в черно и един нисичък, видимо изнервен индивид. Сламчо риташе с крака във въздуха, сякаш танцуваше ирландска жига. Нямаше никаква надежда за бягство. Плочката и Чипса го бяха стиснали като помияри, които се биеха за кокал.
— Ето, Сламчо излиза. Добре ще е да го проследим. За всеки случай.
Зеленика закопча ремъците и разгъна крилата си с едно натискане на копче.
— Аз ще ги проследя по въздуха. Ти наглеждай Артемис.