Джулиет пусна видеоматериала на компютъра в една от резервните каски. На екрана оживя светът през очите на Артемис.
— Смяташ ли, че Сламчо се нуждае от помощ? — попита момичето.
Зеленика стана невидима.
— Помощ? Аз просто искам да се уверя, че няма да нарани онези две Кални създания.
В трезора Спайро изостави ролята на гостоприемен домакин.
— Да ти разкажа ли приказка, Арти? — заговори той, като нежно галеше Куба. — Имало едно време едно ирландско момче, което се мислело за голяма работа. И се забъркало с един важен бизнесмен.
Не ме наричай Арти, каза си наум Артемис. Баща ми ме нарича така.
— Този бизнесмен не обичал да му се бъркат, затова решил да си отмъсти и завлякъл момчето, което ритало и крещяло, в истинския свят. И момчето трябвало да избира: дали да каже на бизнесмена каквото знае, или да постави себе си и семейството си в смъртна опасност. Е, Арти, какво избираш?
Като си играеше с Артемис Фоул, Спайро допускаше сериозна грешка. За повечето възрастни бе трудно да повярват, че това бледо тринайсетгодишно момче може да бъде истинска заплаха. Артемис се беше постарал да подсили илюзията, като облече спортни дрехи вместо обичайния си костюм от известен дизайнер. Освен това през целия път в самолета се упражняваше да гледа невинно с широко отворени очи, но не можеш да гледаш с широко отворени очи, когато единият ти ирис е с различен цвят от другия.
Тъпст смушка Артемис между лопатките.
— Господин Спайро ти зададе въпрос — когато говореше, новите му зъби тракаха.
— Нали съм тук? — отвърна Артемис. — Ще направя каквото каже.
Спайро постави Куба на дълга стоманена маса, разположена в центъра на трезора.
— Аз казвам да деактивираш Кода на вечността и веднага да накараш Куба да работи.
Артемис съжали, че не може да се изпоти, та безпокойството му да изглежда по-автентично.
— Веднага ли? Не е толкова просто.
Спайро сграбчи момчето за раменете и го погледна право в очите.
— Че защо да не е просто? Вкарваш кодовата дума и започваме.
Артемис сведе разноцветните си очи и заби поглед в пода.
— Няма една-единствена кодова дума. Кодът на вечността е вграден необратимо. Трябва да реконструирам целия език. Може да отнеме дни.
— Нямаш ли някакви бележки?
— Имам. На диск. В Ирландия. Твоята маймуна не ме остави да взема нищо със себе си от страх, че може да е бомба.
— Не можем ли да получим достъп до харддиска ти онлайн?
— Можем. Но аз държа бележките си на дискове. Можем да се върнем в Ирландия. Дотам и обратно са осемнайсет часа.
Спайро веднага отхвърли тази възможност.
— Забрави. Докато си тук, при мен, аз държа нещата в свои ръце. Кой знае какво посрещане ме чака в Ирландия! Ще го направим тук. Колкото и време да отнеме.
Артемис въздъхна.
— Добре.
Спайро прибра Куба в плексигласовото му сандъче.
— Наспи се добре тази нощ, хлапе, защото утре ще разнищиш тази джаджа като чорап. А не го ли направиш, ще ти се случи същото като на Слам Копам.
Артемис не се разтревожи особено от тази заплаха. Не му се вярваше Сламчо да е в опасност. Всъщност, ако някой имаше проблем, това бяха двамата здравеняци Плочката и Чипса.
Глава 9: Призраци в машината
Джон Спайро не беше наел Плочката и Чипса заради уменията им да водят разговор. Интервюто им за работа се състоеше от една-единствена задача. На стотината кандидати беше раздаден по един орех и им бе казано да го счупят по избран от тях начин. Само двама се справиха. Плочката покрещя на ореха няколко минути и после го смачка между гигантските си длани. Чипса избра по-радикален метод. Сложи ореха на масата, сграбчи интервюиращия за косата и счупи ореха с челото му. И двамата бяха наети тутакси. Те бързо се превърнаха в най-доверени помощници на Арно Тъпст при работа в градски условия. Не им се позволяваше да работят извън Чикаго, защото това би могло да изисква разчитане на карти — нещо, с което Плочката и Чипса не се справяха особено добре.
В момента двамата разговаряха на лунна светлина, докато Сламчо копаеше дупка със собствените си размери в сухата пръст зад една изоставена фабрика за цимент.
— Можеш ли да познаеш защо ми викат Плочката? — попита Плочката и изпъчи корем, за да подскаже на събеседника си.
Чипса отвори пакетче чипс — винаги си носеше по няколко.
— Не знам. Да не е за по-кратко?
— От какво?
— Не знам — каза Чипса. Това беше един от любимите му изрази. — От Франсис?
Предположението се стори тъпо дори на Плочката.