— От Франсис ли? Как може Плочката да е съкратено от Франсис?
Чипса сви рамене.
— Е. Аз имах един чичо Робърт и всички му викаха Боби. Да виждаш някаква връзка?
Плочката ококори очи.
— От плочки, глупако. Плочката идва от плочки, понеже съм направил страшни плочки на корема.
Сламчо изсумтя в ямата. Да слуша това тъпоумно дърдорене беше почти толкова мъчително, колкото да копае яма с лопата. Той се изкушаваше да зареже плана и да се гмурне в песъкливата почва. Но Артемис не искаше никой да демонстрира феини способности на този етап от операцията. Ако джуджето отвореше паст и тези двамата побегнеха, без да бъдат хипнотизирани, параноята на Спайро щеше да се изостри още повече.
Горе Чипса реши да продължи с гатанките.
— Познай защо ми викат Чипса — каза той, като скри пакетчето чипс зад гърба си.
Плочката сбърчи чело. Беше чувал тази гатанка и преди.
— Не ми казвай. Сам ще се сетя.
Сламчо подаде глава от дупката.
— Защото яде чипс, идиот такъв! Чипса яде чипс. Вие двамата сте най-тъпите Кални създания, които съм срещал. Защо просто не ме убиете? Поне няма да ви слушам бръщолевенето.
Плочката и Чипса се стъписаха. Така се бяха улисали в умствените си упражнения, че почти бяха забравили за дребосъка в дупката. Освен това не бяха свикнали жертвите им да казват нещо различно от: „Не, моля ти, се, Боже, не!“
Плочката се наведе над ръба на ямата.
— Какво означава „бръщолевене“?
— Означава целия ви разговор за плочки и чипсове.
Плочката поклати глава.
— Не, питам какво означава думата „бръщолевене“. Никога досега не съм я чувал.
Сламчо с удоволствие се зае да обясни:
— Означава дърдорене, бърборене, плещене, дрънкане, плямпане. Това достатъчно ясно ли е?
Чипса разбра последната дума.
— Плямпане? Ей, това е обидно! Обиждаш ли ни, дребосък?
Сламчо сплете пръсти като за молитва.
— Най-после схвана.
Мускулестите мъжаги не знаеха как да реагират на такава неприкрита обида. Сред живите имаше само двама души, които ги обиждаха редовно: Арно Тъпст и Джон Спайро. Но това беше част от работата: те не обръщаха внимание и през едното им ухо влизаше, през другото излизаше.
— Трябва ли да слушаме тоя умник? — обърна се Плочката към партньора си.
— Не мисля. Може би трябва да се обадя на господин Тъпст.
Сламчо изстена. Ако глупостта беше престъпление, тези двамата щяха да бъдат обществени врагове номер едно и две.
— Вашата работа е да ме убиете. Не беше ли това идеята? Просто ме убивате и толкоз.
— Какво мислиш, Чипс? Дали просто да го убием?
Чипса лапна шепа „Рафълс“ с вкус на барбекю.
— Да. Тъй да бъде. Заповедта си е заповед.
— Но на ваше място аз не бих се убил просто така — намеси се Сламчо.
— Тъй ли?
— О, не. След като току-що ви обидих… Не, аз заслужавам нещо по-специално.
Почти се чуваше как мозъкът на Плочката пуши от прегряване.
— Така е, дребосък. Ти ще получиш нещо по-специално. Не даваме на никой да не се майтапи с нас!
Сламчо дори не си направи труда да посочи излишната частица „не“ в изречението.
— Прав си. Много ми знае устата и каквото и да ми се случи, съм си го заслужил.
Тук последва кратко мълчание, през което Плочката и Чипса се мъчеха да измислят нещо по-лошо от обичайния куршум в главата.
Сламчо ги остави да помислят за минута, след което любезно предложи:
— Ако аз бях на ваше място, щях да се погреба жив.
Чипса се ужаси.
— Да се погребеш жив? Ама че гадост! Ще има да крещиш и да дращиш с нокти. После ще сънувам кошмари.
— Обещавам да лежа съвсем кротко. Така или иначе, заслужил съм си го. Та аз ви нарекох недоразвити едноклетъчни неандерталци.
— Тъй ли?
— Е, току-що го направих.
Плочката беше по-импулсивният от двамата.
— Добре, господин Копам. Знаеш ли какво ще направим? Ще те погребем жив!
Сламчо се плесна по лицето.
— О, ужас!
— Сам си го изпроси, приятелче.
— Така е, как можах?
Плочката извади втора лопата от багажника на колата.
— Никой не може да ни вика недоразвити еднолични нинджи без палци.
Сламчо покорно легна в гроба си.
— Не, сигурен съм, че никой не може.
Плочката започна ожесточено да копае и напомпаните му мускули се издуха под сакото. За няколко минути цялото тяло на Сламчо се изгуби под пръстта.
Чипса почувства, че му се гади.
— Ама че отврат. Отврат. Горкият дребосък.
Плочката беше непреклонен.
— Да, само че той сам си го изпроси. Ще ни вика… каквото там разправяше.
— Ама да го погребем жив… Като в оня филм на ужасите. Нали се сещаш, страшния.
— Май съм го гледал. Дето на края започнаха да изписват разни думи, тоя ли?