— Да, същия. Да ти кажа, накрая думите малко го развалиха.
Плочката утъпка насипаната пръст.
— Нищо, брато. Сега няма да има думи.
Те се качиха в шевролета си. Чипса все още изглеждаше оклюмал.
— Знаеш ли, наистина е по-истинско, отколкото на кино.
Плочката не обърна внимание на пътния знак за забранено вписване в магистралата и излезе на платното.
— Заради миризмите е. Като гледаш филм, не ти мирише.
Чипса изсумтя тревожно.
— На Копам сигурно му е станало криво накрая.
— Нищо чудно.
— Щото май го видях да реве. Целият се тресеше, все едно се смееше. Та сигурно се е разревал. Трябва да е откачен да се смее, като го погребват жив.
— Сигурно се е разревал.
Чипса отвори пакетче чипс с вкус на пушен бекон.
— Да. Само се е разревал.
Сламчо се смееше така, че за малко да се задави с първата хапка пръст. Ама че смешници! Все пак имаха късмет, че са смешници, иначе щяха да избират метода на своята екзекуция.
Джуджето откачи долната си челюст и започна да копае тунел право надолу. След пет метра зави на север към някакви изоставени складове. Космите на брадата му изпращаха сонарни сигнали във всички посоки. В застроени райони малко повече предпазливост не е излишна. Винаги се срещат диви животни, а и Калните създания имат навика да заравят разни неща на места, където най-малко ги очакваш. Тръби, септични резервоари, варели с промишлени отпадъци — какво ли не му се бе случвало да захапе неволно, докато копае. А няма нищо по-отвратително от това да намериш в устата си някоя изненада, особено ако шава.
Приятно му беше отново да копае земята. Джуджетата бяха родени за това. Земята приятно се слягаше под пръстите му и Сламчо скоро влезе в ритъм. Пресяваше боклуците със зъби, дишаше с полузатворени ноздри и изкарваше обработения материал през другия край.
Космите антени на джуджето му подсказаха, че на повърхността няма вибрации, затова той зарита нагоре, като използва последния залп газове, за да изскочи от дупката.
Зеленика го чакаше на метър от земната повърхност.
— Много благоуханно — отбеляза тя.
— Какво да ти кажа? — каза Сламчо без следа от съжаление. — Аз съм истинско природно бедствие. През цялото време ли ме наблюдаваше?
— Да, за всеки случай, ако нещата излязат от контрол. Голямо представление изигра.
Сламчо изтупа пръстта от панталоните си.
— Един-два изстрела с неутрино щяха да ми спестят копаенето.
Зеленика се усмихна, имитирайки Артемис.
— Това не влизаше в плана. А ние трябва да се придържаме към плана, нали?
Тя наметна джуджето с лист камуфлажно фолио и го закачи на Лунния си пояс.
— По-полека, моля те! — тревожно каза Сламчо. — Джуджетата са земни създания. Ние не обичаме да летим, дори не обичаме да подскачаме.
Зеленика даде газ и те полетяха към центъра на града.
— Ще се съобразя с желанието ти, точно както ти се съобразяваш със служителите на ПНЕ.
Сламчо пребледня. Странно, но тази дребничка фея му се видя далеч по-страшна от двамата едри наемни убийци.
— Зеленика, ако някога съм те обидил с нещо, най-искрено…
Той не довърши изречението, защото внезапното ускорение напъха думите обратно в гърлото му.
Арно Тъпст отведе Артемис в килията му. Тя беше достатъчно удобна, със самостоятелна баня и домашно кино. Само две неща липсваха: прозорци и дръжка на вратата.
Тъпст потупа момчето по главата.
— Не знам какво стана в оня ресторант в Лондон, обаче опиташ ли нещо такова тук, ще те изкормя и ще ти изям вътрешностите — за подсилване на ефекта той скръцна със заострените си зъби и се наведе към ухото на Артемис. Момчето чуваше как зъбите му тракат на всяка сричка: — Не ми пука какво казва шефът, няма вечно да му трябваш, тъй че на твое място щях да се държа добре с такъв като мен.
— Ако ти беше на моето място — каза Артемис, — аз щях да съм на твоето, а на твое място бих се разкарал някъде по-надалеч.
— А, тъй ли? Че защо?
Артемис направи пауза, за да придаде по-голяма тежест на думите си.
— Защото Бътлър ще дойде и ще те намери. А много ти е ядосан.
Тъпст отстъпи няколко крачки назад.
— Няма начин, хлапе. Аз го видях да пада. Видях кръвта.
Артемис се усмихна.
— Не казах, че Бътлър е жив. Казах само, че ще дойде.
— Само ме будалкаш. Господин Спайро ме предупреди.
Тъпст тръгна да излиза, без да сваля очи от Артемис.
— Не се бой, Тъпст. Не съм го скрил в джоба си. Имаш няколко часа, може би дни, преди часът ти да удари.
Арно Тъпст тресна вратата толкова силно, че цялата каса се разтресе. Усмивката на Артемис се разшири. Всяко зло за добро.