Последваха няколко минути мълчание, докато двамата брояха на пръсти.
— Много кинти — заключи Плочката.
— Много кинти — съгласи се Чипса.
Джулиет следеше с бинокъл въртящата се врата на кулата „Спайро“. По-лесно би било да използва оптиката във феината каска, но за съжаление за последните две години главата й бе станала прекалено голяма. И това не беше единствената промяна. От хлапе с дълги ръце и крака Джулиет се бе превърнала в строен атлет. Все пак тя още не беше съвършеният телохранител: тепърва имаше да изглади някои недостатъци. От личностно естество.
Джулиет Бътлър обичаше да се забавлява: това бе по-силно от нея. Никак не й допадаше идеята да стои с каменна физиономия до рамото на някой устат политик. Направо би умряла от скука, освен ако Артемис не я наемеше на работа като професионален телохранител. С Артемис Фоул човек никога не можеше да се отегчи. Но това едва ли щеше да стане. Артемис бе уверил всички, че тази операция му е последната. След Чикаго той възнамеряваше да излезе на чисто. Ако оживееше.
Това седене на пост също беше досадно. Да седи на едно място не беше в кръвта на Джулиет. Нейната хиперактивност я бе проваляла неведнъж в Академията на мадам Ко.
— Трябва да бъдеш в мир със себе си, момиче — казваше японската инструкторка. — Намери тихо кътче в душата си и се засели в него.
Джулиет едва сдържаше прозевките си, щом мадам Ко започнеше да ръси мъдрости в духа на кунгфу. За разлика от нея, Бътлър попиваше всичко. Отдавна беше намерил своето тихо кътче и се бе заселил в него. Всъщност той излизаше от тихото си кътче само когато трябваше да цапардоса някого, който заплашва Артемис. Може би затова бе получил синята си диамантена татуировка, а Джулиет не беше.
От кулата „Спайро“ излязоха двама здравеняци. Те се хилеха и се тупаха един друг по рамото.
— Капитане, започваме — каза Джулиет по микрофона, настроен на честотата на Зеленика.
— Разбрано — обади се феята от позицията си над кулата „Спайро“. — Колко са обектите?
— Двама. Едри и тъпи.
— Трябва ли ти помощ?
— Не. Ще ги вържа. Като се върнеш, ще си побъбрите.
— Добре. Ще сляза до пет минути, след като поговоря с Вихрогон. Джулиет, не оставяй белези.
— Разбрах.
Джулиет прекъсна връзката и се премести в задната част на караваната. Напъха купчината техника за наблюдение под една седалка за всеки случай, ако двамата успееха да я надвият. Не беше много вероятно, но на нейно място брат й непременно щеше да скрие оборудването. Тя свали сакото си и си сложи бейзболна шапка, като я обърна с козирката назад. Отвори задния прозорец и излезе на улицата.
Плочката и Чипса прекосиха „Стейт Стрийт“ и се насочиха към подозрителната каравана. Определено беше подозрителна със затъмнените си стъкла, но това не ги притесни. Напоследък всеки нахакан колежанин караше кола със затъмнени стъкла.
— К’во ще кажеш? — попита Плочката партньора си.
Чипса сви ръце в юмруци.
— Няма смисъл да чукаме.
Плочката кимна. Обикновено се придържаха към един и същ план. Чипса тъкмо понечи да откачи вратата от пантите, когато иззад караваната се появи младо момиче.
— Баща ми ли търсите, момчета? — попита то с интонация, типична за водеща на MTV. — Като дойде някой да го търси, него все го няма. Никакъв го няма. Имам предвид, в духовен аспект.
Плочката и Чипса едновременно примигнаха. На универсалния език на жестовете примигването означава: „Ъ?“ Това момиче беше поразителна смесица между азиатка и европейка, но ако се съдеше по разбирането, изписано на физиономиите на мъжете, то вероятно говореше на гръцки. Изразът „духовен аспект“ се състоеше от цели пет срички, за бога.
— Твоя ли е тази каравана? — попита Чипса, решил да поеме инициативата.
Момичето тръсна плитка.
— Дотолкова, доколкото някой от нас може да нарече нещо свое. Един свят, един народ, нали, човече? Притежанието е, така да се каже, илюзия. Може би дори не притежаваме собственото си тяло. Може би сме, тъй да се каже, сън наяве, продукт на по-висш разум.
Плочката избухна.
— Твоя ли е караваната? — кресна той и стисна врата на момичето между палеца и показалеца си.
То кимна. В трахеята му нямаше достатъчно въздух, за да каже нещо.
— Така е по-добре. Има ли някой вътре?
Този път момичето поклати отрицателно глава. Плочката леко охлаби хватката.
— Колко души сте?
То отвърна шепнешком, за да пести въздуха:
— Осем. Аз, татко, мама, баба, дядо и тризнаците: Бо, Мо и Джо. Всички отидоха за суши.
Плочката видимо се развесели. Тризнаци, баба и дядо — никакъв проблем.