— Добре. Ще почакаме. Отвори ни, хлапе.
— Суши! — каза Чипса. — Това е сурова риба. Ял ли си такова чудо, брато?
Плочката продължи да стиска момичето за врата, докато то се суетеше с ключовете.
— Да. Един път си взех от супермаркета.
— Хубаво ли беше?
— Да. Сложих го във фритюрника за десет минути. Не беше зле.
Момичето отвори плъзгащата се врата на караваната и се качи. Плочката и Чипса я последваха, като наведоха глави, за да минат през вратата. Докато се качваше, Плочката пусна за момент момичето. Това беше грешка. Добре обучен частен охранител никога не би оставил пленник без вързани ръце да влезе пръв в непозната кола.
Момичето неволно се препъна и падна на колене върху килимчето в купето.
— Сушито — каза Плочката — върви с пържени картофи.
В този момент момичето изпъна крак назад и го улучи в гърдите. Мускулестият охранител падна задъхан на пода.
— Оп-па! — възкликна Джулиет и се изправи. — Прощавай.
Чипса си помисли, че сънува: нямаше начин това нищо и никакво девойче да събори деветдесет килограма мускули и хъс.
— Ти… ти току-що… — заекна той. — Не може да бъде. Няма начин.
— Има — отвърна Джулиет и се завъртя като балерина. Плитката й изплющя и нефритеният пръстен цапардоса Чипса с цялата си центробежна сила. Удари го между очите като камъче от прашка. Той залитна назад и рухна на кожения диван.
Зад гърба й Плочката се опомни. Очите му престанаха да играят и се съсредоточиха върху нападателката.
— Здрасти — каза Джулиет, като се надвеси над него. — Знаеш ли какво?
— Какво? — попита Плочката.
— Сушито не се пържи — осведоми го момичето и го плесна с длани по слепоочията. Последва моментална загуба на съзнание.
Сламчо излезе от тоалетната, като закопчаваше капака на работните си панталони.
— Какво пропуснах? — попита той.
Зеленика кръжеше на сто и петдесет метра височина над централната част на Чикаго, известна на местните жители като Примката заради извития надлез, който опасва района. Тя се намираше тук по две причини. Първо, трябваше да направи рентгеново сканиране на кулата „Спайро“, за да изготви триизмерен план на сградата. И, второ, искаше да говори с Вихрогон насаме.
Зеленика видя каменен орел, кацнал на покрива на жилищна сграда от началото на XX век и се приземи на главата му. След няколко минути трябваше да се премести, защото вибрациите на щита й щяха да превърнат камъка в прах.
В слушалката й се разнесе гласът на Джулиет:
— Капитане, започваме.
— Разбрано — отговори Зеленика. — Колко са обектите?
— Двама. Едри и тъпи.
— Трябва ли ти помощ?
— Не. Ще ги вържа. Като се върнеш, ще си побъбрите.
— Добре. Ще сляза до пет минути, след като поговоря с Вихрогон. Джулиет, не оставяй белези.
— Разбрах.
Зеленика се усмихна. Биваше си я тази Джулиет. Истинска отломка от скалата Бътлър. Но беше необуздана. Дори на пост не можеше да замълчи за повече от десет секунди. Не притежаваше и частица от дисциплинирания характер на брат си. Тя беше весела тийнейджърка. Дете. Изобщо не беше за тази работа. Артемис не биваше да я забърква в налудничавите си планове. Но в това ирландско момче имаше нещо обезоръжаващо. През последната година и половина Зеленика се пребори с трол заради него, излекува цялото му семейство, гмурна се в Северния Ледовит океан, а сега се готвеше да наруши пряка заповед на началника си Кореноплод.
Тя се включи на честотата на полицейския отдел „Операции“.
— Вихрогоне, чуваш ли ме?
В първите няколко секунди — нищо. После в микроговорителя на каската отекна гласът на кентавъра:
— Зеленика! Почакай малко. Има леки смущения, трябва да настроя дължината на вълните. Говори. Кажи нещо.
— Проба. Едно, две. Едно, две. Трол вдига тропот и всичко троши.
— Сега е добре. Кристално чисто. Как е горе на Калната земя?
Зеленика огледа града под себе си.
— Тук няма кал. Само стъкло, стомана и компютри. Ще ти хареса.
— О, не. Едва ли. Калните създания са си Кални създания, независимо дали носят костюми или препаски. Единственото хубаво нещо при човеците е телевизията. Тук, под земята, дават само повторения. Почти съжалявам, че съдебният процес срещу гоблинските генерали приключи. Обявиха ги за виновни по всички обвинения благодарение на теб. Идния месец ще произнесат присъдите.
Тревогата, стиснала в юмрук стомаха на Зеленика, леко охлаби хватката си.
— Виновни! Слава на небесата. Най-после ще се върнем към нормалния живот.
Вихрогон изцвили.
— Към нормалния живот ли? Ако си искала нормален живот, сбъркала си си работата. Не вземем ли машинката на Артемис от Спайро, кажи сбогом на нормалния живот.