— Зареден фиброоптичен кабел — обясни феята. — Позволява проникване от разстояние във всяка видеосистема. След като се постави, Вихрогон може да изпраща сигнал до каските ни от всяка камера в сградата. Освен това може да изпраща и свой сигнал до охранителната система и да показва на човеците каквото пожелае. После трябва да замените двата кислородни цилиндъра с наша специална смес.
Джулиет прибра прихващача в джоба на сакото си.
— Аз ще вляза от покрива — продължи Зеленика. — Оттам ще стигна до стаята на Артемис. След като Екип Едно ни даде знак, че е чисто, ще излезем и ще вземем В-куба.
— От твоята уста звучи толкова лесно — каза Джулиет.
Сламчо се засмя.
— Тя винаги го прави — отбеляза той. — И никога не е така.
Джулиет Бътлър бе преминала подготовка по седем вида бойни изкуства. Беше се научила да пренебрегва болката и недостига на сън. Умееше да издържа както на физически, така и на психически мъчения. Но по никакъв начин не беше подготвена за онова, което трябваше да понесе, за да проникне в тази сграда.
Кулата нямаше стени без прозорци и от всички страни кипеше дейност двайсет и четири часа в денонощието, затова те бяха принудени да започнат изкачването от земята. Джулиет заобиколи и паркира караваната максимално близо до стената. Излязоха през подвижния покрив на караваната, увити в листа камуфлажно фолио, които Зеленика бе дала на Сламчо. Джулиет беше закачена за Лунния пояс на кръста на джуджето.
Тя почука по каската на Сламчо.
— Вониш!
Отговорът на Сламчо се разнесе в цилиндричната слушалка в ухото й:
— За теб това може да е воня, но за женските джуджета е ухание на здрав мъжкар. Ти вониш, Кално създание. За мен миризмата ти е като смрадта на скункс, който два месеца не си е сменял чорапите.
Зеленика подаде глава през отвора на покрива.
— Тихо! — изсъска тя. — И двамата! Ако не сте забравили, нямате време. Джулиет, твоят безценен господар е затворен в една стая горе и ме чака да се появя. Вече е четири и пет. Пазачите ще се сменят след по-малко от час, а аз трябва да хипнотизирам двете горили. Разполагаме с четиридесет и пет минути. Така че да не губим време в разправии.
— Защо просто не ни качиш до осемдесет и петия етаж?
— Основите на военната тактика изискват да се разделим. Така все някой може да успее. Ако сме заедно, провали ли се един, всички се проваляме. Разделяй и владей.
Думите на феята отрезвиха Джулиет. Зеленика беше права: това бе съвсем близко до ума. Пак същата грешка — Джулиет губеше концентрация в решителен момент.
— Добре. Да тръгваме. Ще си запуша носа.
Сламчо пъхна ръце в устата си, за да изсмуче последната влага от порите си. След като свърши, той каза:
— Дръж се. Потегляме.
Джуджето сви мощните си крака и отскочи метър и половина нагоре по стената на кулата „Спайро“. Джулиет увисна зад него, чувствайки се така, сякаш плува под вода. Проблемът с Лунния пояс беше, че създаваше усещане за безтегловност, човек губеше координация и понякога получаваше пристъпи на гадене. Лунните пояси бяха предназначени за пренасяне на предмети, не на живи феи, а още по-малко на човешки същества.
Сламчо не беше пил нищо от няколко часа, което бе довело до разширяване на порите му до размерите на дупки в електрически контакт. Те с шумно засмукване се прилепваха към гладката външна повърхност на кулата „Спайро“. Джуджето избягваше прозорци с огледални стъкла, като се лепеше за металните рамки, защото макар двамата с Джулиет да бяха увити в камуфлажно фолио, достатъчно ръце и крака стърчаха навън, за да бъдат забелязани. Камуфлажното фолио не правеше загънатия в него напълно невидим. Хилядите микросензори, втъкани в нишките на материала, анализираха и копираха околната обстановка, но ако завалеше дъжд, можеше да се получи късо съединение.
Сламчо се катереше бързо, като поддържаше равномерен ритъм. Сръчните пръсти на ръцете и краката му се залавяха за най-малката грапавина. А където нямаше грапавини, порите на джуджето залепваха за гладката повърхност. Космите на брадата му бяха щръкнали под визьора на каската и проучваха фасадата на сградата.
Джулиет не се сдържа и попита:
— Брадата ти… малко е странна. Какво прави? Търси пукнатини?
— Вибрации — избоботи Сламчо. — Сензори, електричество, технически персонал — очевидно не можеше да хаби енергията си за цели изречения. — Двигателен сензор улавя. Край с нас. Фолио или не.
Джулиет не винеше джуджето, че пести силите си. Чакаше ги дълъг път. Право нагоре.
След като излязоха от прикритието на съседните сгради, задуха вятър. Краката на Джулиет литнаха нагоре и тя започна да се мята около джуджето като шал. Рядко се беше чувствала така безпомощна. Събитията бяха далеч извън нейния контрол. Дългите години обучение не помагаха по никакъв начин в такава ситуация. Животът й бе изцяло в ръцете на Сламчо.