Етажите се изнизваха покрай тях в мъглява върволица от стъкло и стомана. Вятърът ги дърпаше с алчните си пръсти, като заплашваше да отвее и двамата в нощта.
— Вятърът е много влажен — каза задъхано джуджето. — Не мога да се задържа повече.
Джулиет протегна ръка и прокара пръст по стената. Тя беше хлъзгава, покрита със ситни капчици влага. По повърхността на камуфлажното фолио пробягваха искрици — влажният вятър предизвикваше късо съединение в микросензорите. На места фолиото прозираше. В резултат на това отстрани се виждаха пъстри петна, увиснали в нощта. Цялата сграда се люлееше, като заплашваше да хвърли от себе си умореното джудже и неговата спътничка.
Накрая Сламчо се залови с пръсти за ръба на осемдесет и петия етаж. Покатери се на тесния перваз и обърна визьора си към сградата.
— Положението вътре не е розово — каза той. — Визьорът ми улавя два двигателни и един лазерен сензор. Трябва да заобиколим.
Джуджето тръгна по перваза, стъпвайки ловко като планинска коза. В края на краищата това беше по неговата специалност. Джуджетата не падаха. Освен ако някой не ги бутнеше. Джулиет го следваше предпазливо. Дори Академията на мадам Ко не я беше подготвила за това.
Накрая Сламчо стигна до прозорец, който му се стори подходящ.
— Ето — каза той и гласът му отекна уморено в слушалката на Джулиет. — Тук има сензор с изтощена батерия.
Космите на брадата му се залепиха за стъклото на прозореца.
— Не усещам никакви вибрации, значи няма електричество и никой не говори. Изглежда безопасно.
Сламчо капна няколко капки скален абразив върху дебелото стъкло. То моментално се втечни, оставяйки пенеста локва на килима. При повече късмет дупката можеше да остане незабелязана през почивните дни.
— Уф! — обади се Джулиет. — Това вони почти колкото теб.
Сламчо не си направи труда да й отвърне, като вместо това предпочете да скочи на сигурно място в стаята.
Той погледна лунометъра на визьора си.
— Четири и двайсет. Човешко време. Изоставаме от плана. Да вървим.
Джулиет скочи през дупката в прозореца.
— Типично за Кално създание — отбеляза Сламчо. — Спайро харчи милиони за охранителна система и всичко отива на вятъра само заради една батерия.
Джулиет извади „Неутрино 2000“. Свали предпазителя и натисна бутона за мощност. Светлината се смени от зелена на червена.
— Да влизаме — каза тя и тръгна към вратата.
— Чакай! — изсъска джуджето, като я стисна за ръката. — Камерата!
Джулиет замръзна на място. Беше забравила за камерата. Нямаше и минута, откакто бяха в сградата, а тя вече допускаше грешки. Съсредоточи се, момиче, съсредоточи се.
Сламчо обърна визьора си към охранителната камера. Йонният филтър в каската му описа дъга от искрящ златист поток светлина — обсегът на камерата. Нямаше начин да се мине покрай нея.
— Няма и едно празно място — каза джуджето. — А кабелът на камерата е зад тази кутия.
— Просто ще трябва да се сместим в камуфлажното фолио — предложи Джулиет и при мисълта за това нацупи устни.
На компютърния екран на китката й се появи образът на Вихрогон.
— Можете да го направите. Но, за съжаление, камуфлажното фолио не предпазва от камери.
— Защо?
— Камерите виждат по-добре от човеците. Виждала ли си картина на телевизор? Камерите разбиват всичко на пиксели. Ако минете по коридора в камуфлажно фолио, ще изглеждате като двама души зад прожекционен екран.
Джулиет се озъби:
— Още нещо, Вихрогоне? Може би подът ще се превърне в локва киселина?
— Съмнявам се. Спайро е умен, но не колкото мен.
— Не можеш ли да пуснеш видеозапис, конче? — прошепна Джулиет в микрофона на компютъра. — Просто им изпрати фалшив сигнал за около минута.
Вихрогон оголи конските си зъби.
— Подценяваш ме. Не, не мога да пусна запис, ако нямам връзка, каквато имах по време на обсадата на Фоул. Затова имаме нужда от прихващача. Боя се, че тук трябва да се оправяте сами.
— Тогава ще взривя камерата.
— Лоша идея. Един залп от неутриното със сигурност ще извади от строя камерата, но може да предизвика и верижна реакция в цялата мрежа. Арно Тъпст ще очаква точно това.
Джулиет ритна стената от яд. Проваляше се при първото затруднение. Брат й щеше да знае как да постъпи, но той се намираше от другата страна на Атлантическия океан. Само шест метра коридор ги деляха от целта им, но сякаш бяха хиляда метра, посипани с натрошено стъкло.