— Предполагам — призна кентавърът. — Но го затегни здраво. Всички фибри трябва да имат допир.
Джулиет избра произволен кабел и намота прихващача около него.
— Добре ли е?
Последва кратка пауза, докато Вихрогон чакаше сигнал. На плазмения екран под земята започнаха един след друг да изскачат картини.
— Отлично. Сега имаме очи и уши.
— Да тръгваме тогава — нетърпеливо каза Джулиет. — Пускай записа.
Вихрогон изхаби още една минута за поредната лекция:
— Това е много повече от запис, млада госпожице. Ще изтрия изцяло движещите се елементи от картините на охранителните камери. С други думи, картините, които ще виждат в стаята за наблюдение, ще бъдат точно каквито трябва да бъдат, само че вие няма да сте в тях. Само внимавайте, не спирайте да се движите, иначе ще ви видят. Поддържайте постоянно движение, достатъчно е да мърдате и един пръст.
Джулиет погледна часовника на компютърния екран.
— Четири и трийсет. Трябва да побързаме.
— Добре. Офисът на охраната е един коридор по-нататък. Ще минем по най-краткия път.
Джулиет прожектира схемата във въздуха.
— Тръгваме по този коридор, два завоя надясно и сме там.
Сламчо мина покрай нея и застана до стената.
— Казах най-краткия път, Кално създание. Мисли буквално.
Влязоха в стандартен кабинет с изглед към хоризонта и чамови лавици от пода до тавана. Сламчо изтръгна една лавица и почука по стената отзад.
— Хоросан — каза той. — Няма проблем.
Джулиет затвори вратата зад гърба си.
— Не прави боклук, джудже. Артемис каза да не оставяме никакви следи.
— Не се тревожи. Когато ям, не правя трохи.
Сламчо откачи долната си челюст и устната му кухина зейна до размерите на баскетболно игрище. Той разтвори уста до невероятния ъгъл от сто и седемдесет градуса и отхапа огромно парче от стената. Внушителните му зъби скоро я превърнаха цялата в прах.
— Ма’ко е шуха — отбеляза джуджето. — Т’удно ше п’еглъща.
Три хапки по-късно те се намериха от другата страна. Сламчо влезе в съседния офис, без да остави и трохичка. Джулиет го последва, като дръпна лавицата зад себе си, за да прикрие дупката.
Следващият офис не беше толкова светъл, а по-скоро тесен и мрачен като за вицепрезидент. Без изглед към града, с метални лавици. Джулиет пренареди лавиците, за да прикрие прясно изкопаната дупка. Сламчо коленичи до вратата и космите на брадата му се залепиха за дървото.
— Отвън има някаква вибрация. Сигурно някакъв уред. Нищо неритмично, значи няма разговор. Бих казал, че сме в безопасност.
— Можехте да попитате мен — обади се Вихрогон в слушалката му. — Имам заснет материал от всяка камера в сградата. Те са повече от две хиляди, ако случайно се интересуваш.
— Благодаря за сведението. Е, чисто ли е?
— Да. Направо забележително. Няма никой в непосредствена близост, с изключение на един пазач във фоайето.
Джулиет извади от раницата си два сиви контейнера.
— Добре. Сега е мой ред да си заработя заплатата. Ти остани тук. Няма да отнеме повече от минута.
Джулиет открехна вратата и излезе в коридора, стъпвайки безшумно с гумените си подметки. В настилката бяха вградени ивици подово осветление, единствената друга светлина идваше от светещите надписи на противопожарните изходи.
Планът на компютъра й показваше, че до офиса на охраната остават двайсет метра. След това Джулиет можеше само да се надява, че шкафът със запаси от кислород е отключен. И защо да не бъде? Кислородните бутилки не криеха опасност. Ако случайно се появеше охрана, компютърът щеше да я предупреди.
Джулиет се запромъква по коридора като пантера. Килимът заглушаваше стъпките й. Когато наближи последния ъгъл, тя застина неподвижно и предпазливо надникна.
От мястото си виждаше офиса на охраната. Както беше казал Плочката под влияние на хипноза, цилиндрите с кислород за пазачите в трезора бяха подредени в шкаф точно пред бюрото.
Имаше само един дежурен пазач, който гледаше баскетбол на портативен телевизор. Джулиет запълзя по корем, докато стигна шкафа. Пазачът седеше с гръб към нея, увлечен в играта.
— Какво? — възкликна мъжът, едър колкото голям хладилник. Беше забелязал нещо на един от екраните, свързани с охранителните камери.
— Мърдай! — изсъска Вихрогон в слушалката на Джулиет.
— Какво?
— Мърдай! Виждаш се на мониторите.
Джулиет размърда пръстите на единия си крак. Беше забравила, че трябва да се движи. Бътлър никога не би го забравил.
Над главата й пазачът приложи стария като света метод за бърза поправка на електроуреди, като фрасна монитора с юмрук. Мъглявият силует изчезна.