— Не искам да ми отнемат значката — отвърна Зеленика. — Началникът каза да се върна с теб или изобщо да не се връщам.
— Какво още трябва да направя? Нали дарих мастна тъкан?
Бътлър затвори очи.
— Моля ви се, не.
Джулиет се подсмихна.
— Не се тревожи, Дом. Нали няма да помниш нищо.
— Приспете ме — каза Бътлър. — По-бързо.
— Не искам да говорим за това — промърмори Сламчо, като направи опит да се почеше по задника.
Зеленика разкопча белезниците на джуджето, но застана на ръка разстояние от него.
— Искаше да се сбогуваш, така че давай — тя побутна Сламчо. — Сбогувай се.
Джулиет му намигна.
— Сбогом, смрадливец такъв.
— И на теб, миризливке.
— Друг път не дъвчи бетонни стени.
— Никак не е смешно — отвърна Сламчо и направи гримаса.
— Кой знае, може отново да се видим.
Сламчо кимна към техниците, които се ровеха в компютрите си.
— Ако се видим, ще ти е за пръв път, благодарение на тях.
Бътлър коленичи, за да се изравни с джуджето.
— Грижи се за себе си, приятелю. Пази се от гоблини.
Сламчо потръпна.
— Няма нужда да ми го казваш.
На екран, внесен от служител на ПНЕ, се появи лицето на подполковник Кореноплод.
— Остава само да се ожените! — излая той. — Не знам защо сте се разхленчили. След десет минути дори няма да си спомняте името на този престъпник!
— Имаме връзка с началника — с малко закъснение съобщи един техник.
Сламчо погледна в миниатюрната камера под екрана.
— Юлиус, моля те. Не разбираш ли, че тези хора дължат живота си на мен? Това е вълнуващ момент за тях.
Червеният тен на Кореноплод се подсилваше от лошата връзка.
— Изобщо не ми пука за вълнуващите ви моменти, от мен се иска да се уверя, че заличаването на паметта е минало гладко. Доколкото познавам нашия приятел Фоул, сигурно пак е намислил нещо.
— Стига, подполковник — каза Артемис. — Тази подозрителност е обидна.
Но ирландското момче едва прикриваше усмивката си. Всички предполагаха, че е скрил някой предмет, който да отключи спомените му, и от служителите на ПНЕ се очакваше да го намерят. Това бе последната им задача от операцията.
Артемис стана и се приближи към Сламчо Челюстокопач.
— Сламчо, от всички феи най-много ще ми липсваш. Заедно ни очакваше такова бъдеще!
Сламчо сякаш се трогна.
— Вярно е. С твоя ум и моите способности.
— Да не говорим за липсата ви на морал — намеси се Зеленика.
— Никоя банка на планетата нямаше да бъде в безопасност — продължи джуджето. — Колко пропуснати възможности!
Артемис положи максимални усилия да изглежда искрен. Това бе от решаващо значение за следващия етап от плана.
— Сламчо, знам, че рискува живота си, когато предаде фамилията Антонели, затова бих искал да ти дам нещо.
В съзнанието на Сламчо изплуваха видения за тръстове и офшорни сметки.
— Няма нужда. Наистина. Макар че постъпката ми беше много смела и се изложих на смъртна опасност.
— Тъкмо затова — каза Артемис и свали златния медальон от врата си. — Знам, че не е достатъчно, но за мен означава много. Исках да го задържа, но осъзнах, че след няколко минути няма да ми напомня за нищо. Бих искал ти го вземеш. Мисля, че и Зеленика би искала. Малък спомен за приключенията ни.
— Леле! — възкликна Сламчо, след като пое медальона. — Половин унция злато. Страхотно. Направо разби банката, Артемис.
Артемис стисна ръката на джуджето.
— Не всичко е въпрос на пари, Сламчо.
Кореноплод източи врат, за да вижда по-добре.
— Какво е това? Какво даде той на престъпника?
Зеленика грабна медальона и го вдигна пред камерата.
— Просто една златна монетка, подполковник. Лично аз я бях дала на Артемис.
Вихрогон погледна към монетката.
— С един куршум — два лепкави червея. Медальонът можеше да отключи спомените му. Не много вероятно, но възможно.
— А вторият лепкав червей?
— Сламчо ще има какво да си спомня в затвора.
Кореноплод помисли няколко секунди.
— Добре. Може да го задържи. Сега вкарайте престъпника в совалката и да приключваме. След десет минути имам събрание на Съвета.
Зеленика изведе Сламчо и Артемис осъзна, че наистина му е мъчно от раздялата с джуджето. Нещо повече, съжаляваше, че споменът за приятелството им би могъл да изчезне завинаги.
Техниците се спуснаха като мухи на мед. След секунди всички човеци в стаята имаха електроди по главите и китките. Всеки чифт електроди минаваше през невротрансформатор и се свързваше с един плазмен екран. По екраните забягаха спомени.
Вихрогон разглеждаше картините.
— Върнали сме се много назад — обяви той. — Нагласете на шестнайсет месеца. Всъщност на три години. Не искам Артемис отново да планира някое отвличане на фея.