— Не можеш да стреляш по всички ни, фейо — каза гоблинът и изпусна дим през устата и цепнатите си ноздри. — Все някой от нас ще ти го върне.
Той беше прав, макар че не бе в състояние да проумее защо. Зеленика изведнъж си припомни, че не може да стреля при запечатване. В разпоредбите се казваше, че в случай на затваряне на Убежище не бива да се открива огън.
Колебанието й бе доказателството, от което гоблинът се нуждаеше.
— Знаех си! — изрева той и небрежно метна едно огнено кълбо към решетката. Прътовете се нажежиха до червено и по визьора на Зеленика се посипаха искри. Покривът над главите на гоблините хлътна заплашително. Още няколко секунди и щеше да се срути.
Тя откачи от колана си един питон със стрела и я завинти в приспособлението за изстрелване над главната цев на неутриното. Това приспособление беше с пружина като старомодните харпунови пушки, така че не произвеждаше гореща искра: не можеше да задейства каквито и да било сензори.
Гоблинът истински се забавляваше, както повечето гоблини непосредствено преди прибирането им в затвора, което обяснява защо толкова много гоблини лежат по затворите.
— Стреличка? Ще ни бодеш, докато ни убиеш, а, фейо?
Зеленика се прицели в една халка, която стърчеше от дюзата на пожарогасителя в дъното на фургона.
— Може ли да млъкнете за малко? — каза тя и изстреля питона. Стрелата прелетя над главата на гоблина и се заби в центъра на халката, а въжето се опъна по дължината на фургона.
— Не ме улучи — отбеляза гоблинът и изплези раздвоения си език. Още едно свидетелство за глупостта на гоблините — да стоиш приклещен в разтапящ се фургон по време на запечатване в компанията на полицейски служител, който стреля по теб, и пак да си мислиш, че си го надцакал.
— Казах ви да мълчите! — отсече Зеленика и рязко дръпна въжето, като закачи халката.
Осемстотин килограма противопожарна пяна изригна от дюзата на пожарогасителя със скорост около двеста мили в час. Няма нужда да казваме, че всички огнени кълба угаснаха. Гоблините залепнаха за пода под напора на вече втвърдяващата се пяна. Водачът им остана така силно притиснат към решетката, че татуировките на очните му ябълки се видяха съвсем ясно. На едната пишеше „Майку“, на другата — „Татку“. Неправилен правопис, макар че той едва ли го знаеше.
— Ох! — изпъшка той по-скоро от изненада, отколкото от болка. Не успя да произнесе нищо повече, защото устата му беше пълна със застиваща пяна.
— Не се тревожете — каза Зеленика. — Пяната е пореста, така че ще можете да дишате, но освен това е напълно огнеупорна, така че късмет в опитите за разчистване на път за бягство.
Когато Зеленика се показа от фургона, Лишей още разглеждаше кожичката на пръста си. Тя свали полицейската каска и избърса слоя сажди от визьора с ръкава на униформата си. Предполагаше се, че по плата не полепва нищо; може би трябваше да се изпрати за ново промазване.
— Всичко наред ли е? — попита Лишей.
— Да, ефрейтор. Всичко е наред. Не благодарение на теб.
Лишей има дързостта да направи обидена физиономия.
— Аз подсигурявах периметъра, капитане. Не можем всички да бъдем екшън герои.
Това беше типично за Лишей — да си намира извинение във всяка ситуация. Зеленика щеше да се заеме с него по-късно. Сега трябваше на всяка цена да стигне до Полицейския участък и да разбере защо Съветът е запечатал града.
— Мисля, че трябва да се върнем в Щаба — предложи Лишей. — В случай че има човешко нашествие, момчетата от Разузнаването сигурно ще искат да ме разпитат.
— Мисля, че аз трябва да се върна в Щаба — отговори Зеленика. — Ти стой тук и пази заподозрените, докато отново пуснат тока. Смяташ ли, че ще се справиш? Или от тази кожичка на пръста не можеш да изпълняваш задълженията си?
Кестенявата коса на Зеленика се бе слепнала от пот и стърчеше на кичури, а кръглите й очи с цвят на лешник просто предизвикваха Лишей да възрази.
— Не, Зеленика… капитане. Оставете на мен. Всичко е под контрол.
„Съмнявам се“ — помисли си Зеленика и се затича към Полицейския участък.
В града цареше пълен хаос. Всички граждани бяха излезли по улиците и оглеждаха стъписани безжизнените си превозни средства и електронни приспособления. За някои по-млади феи загубата на мобилния телефон беше повече, отколкото можеха да понесат. Те рухваха на уличните платна с приглушени ридания.
Към Полицейския участък се стичаха тълпи любопитни граждани като нощни пеперуди на лампа. В този случай — една от малкото светещи лампи в града. Болниците и колите за бърза помощ може би имаха още енергия, но иначе Централното управление на Полицията на Нисшите елементи бе единствената правителствена сграда, която продължаваше да функционира.