Филип Хосе Фармър
Кодът
Отначало намерих Рабиа. После намерих артифакта, за което мисля като за Артифакта. Кое е по-ценно, Рабиа или Артифакта? Рабиа казва, че не трябва да избирам между Пътя и Артифакта. Няма избор между Пътя и една машина.
Не съм толкова сигурен.
Моето съзнание, единствената истинска машина за пътуване през времето, се връща назад. И пак назад. И после напред от самия този момент.
Ето ме, седнал на скалата, която служи за ръб на върха на монолита. Слънцето изгаря дясната страна на главата и тялото ми. Съзнанието ми също гори, но огънят се разгаря.
Аз съм на върха на гранитен монолит, висок шестстотин метра. Той се издига от равнината, която е на не повече от трийсет метра от Речния бряг. Последните трийсет метра от монолита пламтят като гланцирани с отрязания си край. Това, че монолитът е с фалическа форма, мисля, че е случайно. Но не съм сигурен, че всичко в този свят е случайно. Дори очертанията на планините, които оформят Речната долина и течението на Реката могат да имат и практическо и символно значение. Бих желал да можех да разгадая значението им. Имаше време, когато почти го бях уловил. Но то е толкова изплъзващо се, както и водата в Реката.
Върхът на монолита, мястото ми за живеене, моят физически свят образува един груб кръг, двеста метра в диаметър. Не много. Но достатъчно.
Не може да се види от земята, но този кръг е чаша. Вътре е дълбока и плодородна почва, бързорастящи бамбуци, храсти и червеи, които се хранят с разлагащи се растения и човешки изпражнения.
В центъра на тази чаша расте гигантски дъб. В подножието на това дърво има извор, като водата е доведена през монолита от нивото на земята чрез каквито там приспособления са укрили в скалата създателите на този свят. Водата тече на север от извора в плитко поточе. То се разширява в езерце и после се спуска като стръмен водопад през една тясна цепнатина на чашата. В езерото и поточето живеят риби с цветовете на дъгата. Те са дълги около двадесет сантиметра и са вкусни, когато се изпържат или изпекат.
Недалече от дървото има граалов камък. Никога не съм се нуждаел от много на Земята. Тук дори се нуждая още по-малко, въпреки че в духовен смисъл изисквам повече.
Аз съм като християнските отшелници от тъмните векове, които са седели сами на високи клони с години в Африканската пустиня. Те размишлявали през повечето от времето или поне така твърдят. Рядко са променяли седящото си положение. Ако е така, трябва да са имали рани върху задниците си. Аз често ставам и се разхождам и понякога тичам покрай много стеснената периферия на моя свят. Друг път се катеря по това дърво, високо сто метра, скачам от клон на клон и тичам напред-назад по най-големите клони.
Твърдите, че човечеството произхожда от маймуните. Ако е така, аз в известен смисъл съм деградирал до маймуните. И какво от това? Има голяма радост в това да си играем на дървото. И изглежда това затваря кръга от маймуната към човека към маймуната. То също символично приляга на кръга, който очертава. Реката от Северния полюс към Южния и обратно към Северния полюс. Това, което излиза, трябва да влезе обратно. Вероятно в различна форма. Но същността му е материя. Духът се образува от материята. Без материя духът няма обвивка. Разбира се, нямам предвид Духът. Тогава идва час, когато материята умира. Духът също ли умира?
Не повече отколкото когато една пеперуда умира и когато се превръща от какавида в имаго. Духът трябва да отиде на място, където, за разлика от тази Вселена, но като Духът, материята не е необходима.
Или това мислене е породено от надеждата, чийто баща е страхът от смъртта?
Следователно няма обосновка.
Десет желания не могат да направят парче пай.
Изглежда странно, сега и тогава, да промълвя „аз“, първо лице единствено число. Защото в продължение на толкова много години на този свят аз наричах себе си доктор Фострол и всеки когото срещах мислеше, че това е истинското ми име. Много пъти аз наистина забравях, че родното ми име беше Алфред Джари. Образоваността, която си бях създал на Земята, ми подхождаше. А аз нямах индивидуалност, Фострол бе просто късче от всеобгръщащото „ние“. Но тук, на това място на Реката, някъде в северния климатичен пояс на планетата, „ние“, което беше „аз“ в началото и после беше станало „ние“, отново се превърна обратно в „аз“. Като че ли пеперудата се върнала назад в своето развитие до какавида и после отново станала пеперуда. Дали второто „аз“ е по-висше от първото? Не знам.
Дали някое място по Реката е по-добро от някое друго място?
Не знам.
Но знам, че ние, аз и другарите ми, пътувахме и се биехме в продължение на много години и по протежение на много милиони мили по Реката, винаги вървейки нагоре по течението, въпреки че много често този път бе от север на юг или изток, или запад, докато Реката се извиваше, криволичеше и лъкатушеше, но винаги вървяхме срещу течението.