После спряхме да си починем за малко, точно както правехме по време на пътешествието, когато ни бе писнало от битки, плаване и взаимното ни съжителство. Тук срещнах Рабиа. Тук останах.
Ивар Безкостния, нашият водач, огромният викинг с бронзови коси, не изглеждаше изненадан, когато му казах, че няма да отпътувам с него на сутринта.
— Напоследък изглежда мислиш много повече отколкото е добре за човек. Ти винаги си бил странен — каза той — привидно докоснат от боговете, но дъските нещо ти хлопат.
Той повдигна вежди, захили се и каза:
— Отслабнало ли е сърцето ти поради чара на тази тъмнокожа жена с орлов нос и очи на кошута, която срещна тук? Тя ли запали страстта ти за жена? Която както съм забелязал, никога не е била голяма. Това ли е? Ще изоставиш нашето пътешествие в търсене на приключения за чифт великолепни гърди и горещи бедра?
— Физическото привличане няма нищо общо с това — казах аз. — Всъщност Рабиа е била безбрачна през целия си живот на Земята, девица, светица. Възкресението тук не я е променило. Не, определено не е страстта към тялото й, която ме задържа тук. Това е страст към съзнанието й. Не не е точно това в действителност. Това е страст към Бог!
— А! — каза викингът и повече не говори за това. Пожела ми късмет и си тръгна.
Гледах широкия му гръб и усетих някакво съжаление и никакво чувство на загуба. Но ми се струваше, че неговата загуба бе много по-голяма от моята. Преди много години той бе преживял това, което може единствено да се нарече мистичен момент. От тъмното небе, докато бягахме с една лодка от врагове, които искаха да ни убият, той бе завладян от нещо светло и ярко. Това беше очевидно, въпреки че той никога няма да говори за него. Но от този момент нататък той загуби желанието си да завладее късче от Речния свят, да го управлява и да разширява владенията си, доколкото му позволяват мъдростта и оръжието му. Нито пък отново нападна човек или цяла страна. Той се биеше само в самозащита, въпреки че и тогава беше много агресивен.
Душата и тялото му винаги го тикаха нагоре по Реката. Един ден, така се хвалеше той, щял да стигне до морето на Северния полюс и да щурмува голямата кула, за която много хора казват, че била там. И щял да стиска гърлата на обитателите на кулата, докато не му кажат кои са те, защо са направили тази планета и Реката й и как са възкресили всички мъртви на Земята и са ги довели тук и защо са го направили.
Клетвата му да направи това звучеше наивно. В много неща той бе наивен. Но той не беше просто един жесток, кръвожаден и гладен за плячка дивак. Той бе много проницателен, много любопитен и много наблюдателен, особено относно тези, които изповядваха, че вярват в някакви богове. Тъй като самият той е бил свещеник и маг на норвежката религия, беше скептичен относно всички вери в края на живота му, когато е бил крал на Дъблин, той се бе обърнал към Християнството. Той го бе приел, защото можеше да се окаже, че тази религия е истинската. Нищо не му струваше.
Той умря 873 г. след Христа. След Възкресението си в младо тяло на Речния бряг, изостави кръста и стана агностик, въпреки че продължаваше да призовава Один и Тор, когато беше натясно. Навиците, траяли цял един живот, умират трудно. Понякога трябва да умреш повече от един път преди да умрат навиците. Това можеше да е едно от посланията на Речния свят.
Характерът на Ивар се бе променил някак си. Сега, вместо физическа и временна власт, той искаше силата на познаването на истината. Стъпка напред, разбира се. Но не достатъчно напред. Как щеше да използва познанието си? Подозирах, че щеше да бъде силно изкушен да упражни това знание, изтръгнато от господарите на този свят — ако някога го получи — само за своя собствена изгода. Той искаше истината, не Истината.
После ето го и Андрю Дейвис, американският лекар, остеопат и невропат. Той бе умрял през 1919 година след Христа. Но събуждането му на Реката, въпреки че го бе смутило, не го накара да изостави неговата фундаменталистка Християнска Църква. Като толкова много вярващи, той бе намерил рационално обяснение, че Речният свят бе изпитание, което Бог беше предвидил за тези, които го изповядаха. Това, че не беше споменато в Библията, бе само още едно доказателство за непредсказуемите Божии пътища.
Когато чу слухове, че една жена заченала и родила момче, той се убеди, че Божия син се беше родил отново. И той се отправи нагоре по Реката да намери жената и детето. Преди няколко години той срещна един човек, който беше познавал Исус на Земята. Този човек каза на Дейвис, че бе видял Исус отново на Речния бряг и беше свидетелствал за екзекуцията на Исус от фанатизирани християни.