После картината избледня на слънчевата светлина. Опитах се отново да я върна като повторих сериите от натискания върху цилиндъра точно преди да се бяха появили. Нищо не стана. Не, докато три дни по-късно през нощта отново успях да задействам уреда. Този път образите бяха по-ярки, очевидно уредът автоматично се адаптираше към външното осветление. Прожектираната картина беше от някакво място по Реката и изглежда беше през деня. Там бяха обикновените мъже и жени с техните кърпи, които ловяха риба и разговаряха. Говореха на Есперанто. През Реката имаше кръгли бамбукови колиби с тръстикови покриви и много хора. Нищо интересно. Освен че един от мъжете наблизо забележително приличаше на мъжа от прожекцията на първата сцена, срещата на масата.
От това си направих извода, че създателите на този свят — нямах съмнение че са създателите — се разхождат измежду Речните обитатели, дегизирани като такива. Каквато и машина да записваше тази сцена, трябва да е поставена или в голям скален блок или, навярно, в едно от тези нечупливи и нетопими железни дървета навсякъде по този свят.
В момента, в който се излъчваше сцената, присъстваха Рабиа и Хаворник. Беше й интересно, но каза:
— Това няма нищо общо с нас.
Обаче Хаворник, чехът, беше много развълнуван и бе много разочарован, когато сцената изчезна. Позволих му да се опита той да задейства уреда, след като аз не успях. Той също не успя.
— Има някакъв начин да се задейства това — казах аз. — Ще открия какъв е той, дори ако трябва да го изхабя от натискане.
Рабиа се намръщи, после се усмихна и каза:
— Дотолкова, доколкото играта ти с него не пречи на вървенето ти по Пътеката. Не вреди да се забавляваш, ако останеш сериозен в душата си.
— Всяко забавление е сериозно в основата си — казах аз.
Тя помисли за момент, после се усмихна и кимна.
Но аз бях обсебен от това да задействам и управлявам Артифакта. Когато умът ми трябваше да е насочен към думите на Рабиа, аз мислех за уреда. Когато можех, аз се оттеглях на голямото дърво или сядах на ръба на върха. Тук преживях моменти, когато ми се струваше, че бях на ръба на това, което бях писал за Бог на Земята. Това беше формулата, до която бях достигнал.
0 по безкрайност. Това беше формулата за Бог и понякога изглеждаше, че душата ми — ако имах такава — беше от плът и кости. Бях близо да разбера директно истината зад това уравнение. Почти бях свалил маската на Действителността.
Когато казах това на Рабиа, тя рече:
— Бог е математическо уравнение. Но Бог също е и всичко друго, въпреки че Духът е отделен от Него.
— Не мога да извлека някакъв друг смисъл от твоите думи освен това, което каза — отговорих аз.
Тя само каза:
— Ти може би приближаваш Единствения. Но не с помощта на тази машина. Не я обърквай с Пътя.
Тази нощ, докато другарите ми спяха, седях на ръба и гледах големите огньове долу. Те седяха или танцуваха около пламъците или се строполясваха пиянски на земята. И тогава си помислих за живота ми тук и на Земята и усетих съжаление, примесено с отчаяние към тях. Към себе си, също и към моето Его.
Бях написал много пиеси, разкази и стихотворения за глупавите, лицемерните, дивите, нечувствителните и които експлоатираха злочестите и обречени тълпи. Бях се присмивал на всички тях, на техните чувства и ниска интелигентност. И все пак това беше ли по тяхна вина? Не бяха ли родени да бъдат това, което станаха? Не действаше ли всеки съгласно това, което не можеше да преодолее? Или, ако малцина имаха светоусещането, прозрението и смелостта да окажат въздействие върху тях, те не бяха ли родени да не направят това?
Така че как можеше някой просто да бъде хвален или заклеймяван? Тези, които можеха да се издигнат нагоре със собствени сили до едно по-високо ниво правеха това, защото техният вроден характер създаваше съдбите им. Те не заслужават нито да бъдат обвинявани, нито хвалени. Струва ми се, че няма такова нещо като истинска свободна воля.
И така, ако аз също получа екстаза и блаженството на Рабиа, това ще бъде, защото съм бил подбуден да поема по този път от плътското ми наследие и защото съм живял толкова дълго. Защо трябваше аз и Рабиа да бъдем възнаградени, защото Бог, чрез изговаряне го е пожелал?
Къде беше честността и справедливостта в това?
Тези ахмаци и скотове, които лудуваха долу, не можеха от само себе си да станат такива. Нито пък аз и Рабиа можехме да претендираме за някаква по-висша нравствена добродетел.
Къде беше честността и справедливостта?
Рабиа ми бе казала, че всичко това е Божията воля. Някой ден, ако достигна определено равнище на духовно развитие, аз бих разбрал Неговата воля. А ако не успеех, значи съм бил избран да бъда един от онези обречени неудачници, които бяха изпълнили Земята, а сега изпълваха Речния свят.