— А сега ти помагаш на мен, така ли? — попитах аз. — Дори без да те моля. Много мило, наистина си страшно грижовен.
— Точно така — съгласи се той. — Бързо схващаш, Алекс.
— Тогава ми помогни да се измъкна от този случай. Искам да разследвам убийствата в моя квартал. Ужасно съжалявам за двете бели деца, но тяхното отвличане и без това ще се радва на централно внимание и усърдие. Дори прекалено много, което ще създава проблеми. Много баби, хилаво дете.
— Разбира се, че е така. И двамата го знаем — съгласи се Мънроу. — Тъпите копелета ще започнат да се настъпват по краката. Чуй ме, Алекс. Само ме изслушай.
Когато Карл Мънроу иска нещо от теб, знае как да те принуди да отстъпиш. Виждал съм го в действие и сега пак беше започнал да ме работи.
— За легендарния Алекс Крос се говори, че нямал пукнат грош.
— Оправям се — отговорих аз. — Имам покрив над главата и храна на масата.
— Остана в Югоизточния квартал, а лесно можеше да се измъкнеш — продължи да пуска пукнатата плоча, която ми беше до болка позната. — Все още ли работиш в Сейнт Антъни?
— Да. Раздавам храна в кухнята за бедни. Безплатни лечебни сеанси. Черният самарянин.
— Знаеш ли, гледах те в една пиеса в „Сейнт Антъни“. И като актьор те бива. Усеща се присъствието ти.
— В „Кървавия възел“ на Атол Фюгард — спомних си аз. По онова време Мария ме беше подмамила в театралната си трупа. Силна пиеса, всеки може да изпъкне в нея.
— Следиш ли за какво ти говоря? Слушаш ли ме изобщо?
— Искаш да се ожениш за мен — изсмях му се аз. — Но първо желаеш да си определим среща.
— Нещо такова — прихна и Мънроу.
— Действаш точно както трябва, Карл. Обичам да ми говорят нежности, преди да ми го начукат.
Мънроу се изхили отново, но този път малко по-силно, отколкото трябваше. Прави ти се на приятел, но следващия път, като те срещне, гледа през теб като през стъкло. Някои от отдела го наричат „кокосов орех“. Аз съм от тях. „Кафяв отвън, бял отвътре.“ Имах чувството, че всъщност е самотен. Все още продължавах да се питам какво точно иска от мен.
Мънроу помълча. Заговори отново, докато завивах по Уайтхърст фриуей. Движението беше натоварено, а кишата създаваше допълнителни затруднения.
— Изправени сме пред трагична, много трагична ситуация. Това похищение е много важно за нас. Който изясни случая, ще стигне далеч. Искам да помогнеш в разследването, да действаш професионално. Искам с този случай да си създадеш репутация.
— Не искам репутация — отговорих остро. — Не искам да участвам в шибаната ти игра.
— Зная, че не искаш, но трябва. Ще ти кажа една истина. Ти си по-умен от нас и ще станеш голяма клечка в този град. Престани с тъпия си магарешки инат. Отпусни си душата.
— Не съм съгласен. Няма да стане, ако зависи от мен. Твоето разбиране за човек, сполучил в живота, не се покрива с моето.
— Знам кое е добро в случая. И за двама ни — каза Мънроу. Този път не се усмихна. — Дръж ме в течение на разследването. Сега сме заедно, Алекс — ти и аз. Това е случай, от който се прави кариера.
Кимнах и си помислих: „Разбира се, но чия кариера, Карл?“
Спрях пред помпозната сграда на кметството. Мънроу се изхлузи от седалката. Наведе се и ме погледна през страничното стъкло.
— Този случай ще се окаже страшно важен, Алекс. Твой е.
— Не, благодаря — отговорих аз.
Но Мънроу вече си беше тръгнал.
Глава 9
В десет и двайсет и пет, съвсем в рамките на разписанието, което си беше направил от пробните курсове през Вашингтон, Гари Сонеджи зави с микробуса си по един черен път, неотбелязан с никакви знаци. Пътят беше целият в дупки и обрасъл с бурени. От двете му страни растяха къпини.
Намираше се на не повече от петдесет метра от магистралата, а не се виждаше нищо освен калния път и надвисналите храсталаци. От магистралата никой не можеше да види микробуса.
С друсане микробусът подмина разнебитена мръснобяла фермерска къща. Постройката като че ли се беше смалила, както се смаляват старците, и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще рухне. На четирийсет метра зад къщата имаше също толкова порутена плевня.