Глава 15
Пресата незабавно отрази отвличането и то с гадни инсинуации. Заглавието на първа страница в един от сутрешните вестници гласеше „Бодигардове от Службата за охрана отскочили да пият кафе“. Новината за убийството на агента от ФБР Роджър Греъм още не беше разгласена. Опитвахме се да я задържим.
В новините по радиото коментираха как агентите от Службата за охрана Чарлс Чейкли и Майкъл Дивайн напуснали поста си в частното училище. Всъщност те бяха излезли да закусят по време на часовете. Съвсем обичайна практика при този вид дежурства. Почивката за кафе обаче щеше да им излезе скъпо. Вероятно двамата агенти щяха да загубят работата си, а може би и кариерата си.
От другата страна на фронта Питман като че ли засега не се нуждаеше много от нас със Сампсън. Това продължаваше вече втори ден. Оставени на самотек, ние двамата решихме да се съсредоточим върху неясната следа, оставена от Гари Сонеджи. Обиколих магазините в района, от които можеха да се купят гримове и специални аксесоари за дегизиране. Сампсън посети библиотеката на Джорджтаун, но там никой не беше виждал Сонеджи. Дори не знаеха за кражбите на книгите от фонда им.
Сонеджи беше изчезнал по най-успешен начин. Още по-тревожен беше фактът, че преди да постъпи като учител в „Уошингтън Дей“, той сякаш не бе съществувал.
Не се изненадахме, че бе използвал подправени документи и фалшиви препоръки. Всеки негов ход беше осъществен с прецизността, с каквато се сблъсквахме при случаите на ловки измами или фалшификации. Не беше оставил никакви следи.
Беше действал изключително самонадеяно и безочливо, за да получи мястото в училището. Предполагаем предишен работодател (фиктивен) се свързал с „Уошингтън Дей“ и горещо препоръчал Сонеджи, който се местел да живее във Вашингтон. Допълнителни препоръки пристигнали по факса от Университета в Пенсилвания. Двете събеседвания с него така впечатлили ръководството на училището, че то веднага пожелало да назначи този представителен и амбициозен учител (освен това им било внушено, че и други частни училища във Вашингтон проявяват интерес).
— И не съжалихме, че го взехме. До момента, разбира се — призна си пред мен заместник-директорът. — Беше дори по-добър, отколкото го представяха препоръките. Силно бих се изненадал, ако наистина не е бил учител по математика, преди да дойде при нас. Това би означавало, че наистина е завършен актьор.
Късно следобед на третия ден получих задача от Дон Манинг, един от помощниците на Питман. Да се срещна с Катерин Роуз Дън и съпруга й и да им съставя психологически портрет. Вече се бях опитал да го направя на своя глава, но началството не ми разреши.
Срещнахме се в задния двор на къщата им. Триметрова ограда от сиви камъни и редица от огромни липи ги пазеше от външния свят. Всъщност задният двор представляваше множество малки градинки, разделени с ниски каменни стени и криволичещо поточе. Имаха и градинари, мъж и жена от Потомак, които очевидно изкарваха добри пари от поддържането на градините в града. Със сигурност печелеха доста повече от мен.
Катерин Роуз бе наметнала шал от камилска вълна върху пуловер с остро деколте и джинси. Докато излизахме в градината, си помислих, че каквото и да облече, все ще изглежда прекрасно.
Наскоро прочетох някъде, че все още е смятана за една от най-красивите жени на света. След раждането на Маги Роуз не беше участвала в много филми, но доколкото можех да преценя, не беше загубила и частица от красотата си. Дори и при тази ужасна тревога.
Съпругът й, Томас Дън, бил известен адвокат в Лос Анджелис, с клиенти от средите на актьорското съсловие. Двамата се запознали там. Бил активист на „Грийнпийс“ и „Спасете Земята“. Семейството се бе преместило във Вашингтон, след като станал директор на Американския Червен кръст.
— Разследвали ли сте други отвличания? — пожела да узнае Томас Дън.
Опитваше се да разбере защо съм включен в разследването. Каква е ролята ми в него. Дали можех да помогна на момиченцето им по някакъв начин. Беше малко груб, но не можех да го виня при тези обстоятелства.
— Около дузина — отговорих аз. — Бихте ли ми разказали нещо за Маги? Може да е от полза. Колкото повече знаем, толкова по-големи са шансовете ни да я открием.