— Майкъл наистина е умник.
— Как се държи, когато е уморен? — върнах се към думите на Катерин, защото можеше да се окажат важни. — Избухлив ли е?
Катерин помисли, преди да ми отговори.
— Просто става много вял. Понякога ляга да подремне. Веднъж, спомням си, че двамата бяха заспали до басейна. Малка странна двойка, излегнала се на тревата. Две малки деца.
Втренчи в мен сивите си очи и започна да плаче. През цялото време полагаше големи усилия да се овладее, но накрая се предаде.
Колкото и силна да беше първоначалната ми неохота да се заема с този случай, сега той стана моя плът и кръв. Болеше ме за двете семейства. Бях си представил моите деца на мястото на Маги Роуз. Бях се замесил емоционално, което невинаги е от полза за разследването. Гневът, който ме бе обзел срещу убиеца от квартала, сега се прехвърляше върху похитителя на тези две невинни деца… Господин Сонеджи… Господин Чип.
Искаше ми се да протегна ръка и да им кажа, че всичко ще е наред. Да убедя и себе си, че всичко ще се оправи. Но не бях сигурен.
Глава 16
Маги Роуз все още беше убедена, че се намира в собствения си гроб. Беше повече от ужасяващо. Милион пъти по-лошо от кой да е кошмар, роден от въображението й, а Маги знаеше, че въображението й си го бива. Можеше да впечатли приятелите си, стига да пожелае.
Сега нощ ли беше? Или ден?
— Майкъл? — простена тя едва-едва.
Усещаше езика си надебелял, а устата си като натъпкана с памук. Беше ужасно жадна. От време на време се задушаваше от езика си. Все й се струваше, че си гълта езика. Никой никога не е бил толкова жаден. Дори в пустините на Ирак и Кувейт.
Маги Роуз ту се унасяше, ту се будеше. Постоянно я спохождаха сънища. Току-що бе започнал поредният.
Някой чукаше наблизо по тежка дървена врата. Викаше я по име.
— Маги Роуз… Маги Роуз, кажи нещо!
Маги осъзна, че това съвсем не е сън.
Тук наистина имаше някой.
Дали някой не разравяше гроба й? Може би са мама и татко? Или полицията — най-сетне?
Изведнъж отгоре я заслепи светлина! Маги Роуз бе сигурна, че е светлина.
Като че ли гледаше право в стотици електрически крушки, светнали едновременно. Сърцето й заби толкова силно, че повярва, че е жива. Но се намираше на някакво ужасно, ужасно място. Някой я беше затворил там.
— Кой е? Кой е там? Кой е горе? Виждам лице! — прошепна тя.
Светлината беше толкова ярка, че всъщност не виждаше нищо. Непрогледният мрак се бе превърнал в ослепителна бяла светлина.
Тогава нечий силует се изпречи на пътя на светлината. Маги все още не можеше да види кой стои там. Лъчите на светлината се разсейваха като ореол зад гърба на човека.
Тя затвори плътно очи. После ги отвори. И така няколко пъти.
Наистина не виждаше нищо. Не можеше да фокусира погледа си върху този там горе. Продължи да премигва. Който и да беше, трябваше да забележи, че тя мига, че е жива.
— Господин Сонеджи? Моля ви, помогнете ми — опита се да извика Маги.
Гърлото й беше сухо. Гласът й бе дрезгав и неузнаваем.
— Я млък! Млък! — изкрещя отгоре глас.
Горе наистина имаше някой! Някой наистина беше там и можеше да я измъкне.
Звучеше като… глас на много стара жена.
— Моля ви, помогнете ми. Моля ви! — започна да умолява тя.
Една ръка се пресегна надолу към нея и силно я удари по лицето. Маги изпищя. Повече се уплаши, отколкото я заболя, но и ударът си го биваше. Никога преди не й бяха удряли шамар. Главата и шумно забуча.
— Спри да ревеш! — обади се зловещият глас по-отблизо.
Човекът слезе в гроба и се надвеси над нея. Маги усети силна нечистоплътна миризма и лош дъх. Натисна я към пода, а тя беше твърде слаба, за да се съпротивлява.
— Не се бий, малко копеле такова! Да не си посмяла да ми посягаш! Какво си въобразяваш! Да не си посмяла да ми вдигаш ръка! Чу ли! Никога!
Моля те, Господи, какво става?
— Ти ли си известната Маги Роуз, а? Богатата, разглезена пикла! Е, нека ти кажа една тайна. Нашата тайна. Ти ще умреш, малко богато момиченце. Ще умреш!
Глава 17
Настъпи предпоследният ден преди Коледа. Не ни беше до празнично настроение. А на Бъдни вечер щяхме да се чувстваме още по-зле.