Никой от нас не можа да се включи в обичайните семейни приготовления за празниците. Това подсили напрежението, на което бе подложен Екипът по спасяване на заложниците. Увеличаваше многократно мъките ни от тягостната задача. Ако Сонеджи нарочно бе избрал празниците, то изборът му беше крайно подходящ. Беше провалил Коледата на всички нас.
Около десет часа сутринта се спуснах пеш по авеню Сорел към къщата на Голдбърг. Междувременно Сампсън се беше изнизал, за да свърши някоя и друга работа по убийствата в Югоизточния квартал. Възнамерявахме да се видим около обяд, за да си споделим ужасиите.
Повече от час разговарях със семейство Голдбърг. Не се справяха добре с мъката. В много отношения бяха по-открити от Катерин и Томас Дън. Джералд и Лори Голдбърг бяха по-строги родители, но силно обичаха сина си. Преди единайсет години лекарите казали на Лори Голдбърг, че не може да има деца. Матката й не била наред. Когато разбрала, че е бременна с Майкъл, направо й се сторило, че е станало чудо. Дали Сонеджи е знаел това? Колко грижливо е подбрал жертвите си? Защо точно Маги Роуз и Майкъл Голдбърг?
Семейство Голдбърг ми позволиха да разгледам стаята на Майкъл и ме оставиха за известно време сам. Затворих вратата и поседнах за малко. Бях направил същото в стаята на Маги.
Стаята на момчето впечатляваше. Съкровищница, пълна с най-съвременна компютърна техника. Дори лабораториите на AT&T не разполагаха с оборудването на Майкъл Голдбърг.
Плакати на Катерин Роуз от филмите й „Табу“ и „Меден месец“, залепени по стените. Над леглото имаше постер на Себастиан Бах, солиста на Скид Роу. В банята на Майкъл висеше снимка на Алберт Айнщайн с изрисувана прическа „пънк“ в бледоморав цвят.
На бюрото на момчето имаше снимка на Майкъл и Маги Роуз, поставена в рамка. Хванати за ръце, двете деца изглеждаха като първи приятели. Какво бе подтикнало Сонеджи? Дали не бе тяхното голямо приятелство?
Никой от семейството не се беше срещал с господин Сонеджи, въпреки че Майкъл им бил говорил много за него. Сонеджи беше единственият човек, побеждавал Майкъл на видеоигрите „Ултима“ и „Супер братя Марио“. Това означаваше, че и самият Сонеджи е голям „мозъчник“, още един вундеркинд. Но не бе позволил на деветгодишното момче да го надвие на видеоигрите дори в името на учителската кауза. Не е пожелал да загуби нито една игра.
Върнах се в библиотеката при семейство Голдбърг и се загледах през прозореца. Това, което последва, напълно обърка и подлуди за дълго време всички ни в този сложен случай на отвличане.
Видях Сампсън да тича по улицата, на която беше къщата на семейство Дън. Всяка негова крачка беше огромна. Хукнах към входната врата и в същия миг Сампсън се появи на моравата. Вземаше финалните метри като футболиста на Сан Франциско Джери Райс.
— Пак ли се обади?
— Не! — поклати глава Сампсън. — Но май е направил фал. Нещо се е случило, Алекс. ФБР го пази в тайна. Добрали са се до нещо. Да вървим.
Полицията беше отцепила района след авеню Сорел почти до Плейтли Бридж Лейн. Половин дузина дървени магарета не позволяваха на пресата да последва колите, които напуснаха къщата на семейство Дън малко след два часа следобед. Сампсън и аз се возехме в третата кола.
Седем минути по-късно трите автомобила хвърчаха през ниските хълмове около Солсбъри в щата Мериленд. Движехме се по криволичещия път към промишления комплекс, закътан в гъста борова гора.
Модерният комплекс изглеждаше безлюден пред Бъдни вечер. Цареше зловеща тишина. Покрити със сняг алеи водеха към трите самостоятелни административни сгради, облицовани с бял камък. Половин дузина коли на местната полиция и линейки вече бяха пристигнали на мистериозното място.
Зад административните сгради имаше други корпуси, които стигаха до залива Чесапийк. Водата му беше кафеникавочервена и изглеждаше замърсена. Яркосиният надпис върху сградите гласеше: „Кад Манифекчъринг, Рейзър/Бектън Груп, Текно-Сфиър“.
До момента не бе казана нито дума за това, което се беше случило в промишления комплекс.
Сампсън и аз се присъединихме към групата, която се отправи към реката. Видяхме четирима агенти на ФБР, които изглеждаха разтревожени. Между промишлената зона и водата се виждаха излинелите от зимата бледожълти стебла на бурени. След тях до реката се простираха десетина метра гола ивица земя. Небето над главите ни бе картоненосиво и заплашваше с още сняг.