По калния бряг полицаи посипваха специален прах, за да открият следи от стъпки. Дали Гари Сонеджи е бил тук?
— Казаха ли нещо? — попитах Джези Фланаган, докато слизахме рамо до рамо по стръмната и кална пътека. Щеше да си похаби хубавите обувки, но тя изглежда не забелязваше.
— Не. Още не. Нито дума! — Беше разстроена, също като нас със Сампсън.
Това бе първата възможност за Екипа да действа като едно цяло. Федералното бюро имаше шанса да сътрудничи с нас. Но го провали. Лош знак. Началото не беше обещаващо.
— Господи, моля те, нека не бъдат тези деца — промърмори Джези Фланаган, когато стигнахме до мястото.
Двама от агентите на ФБР, Рейли и Джери Скорс, стояха на брега на реката. Заваля сняг. Бръснещ студен вятър духаше над металносивата вода, която миришеше на изгорял линолеум. Сърцето ми се беше качило в гърлото. Не виждах нищо на брега.
Агент Скорс произнесе кратка реч, с която, струва ми се, целеше да омекоти реакцията ни.
— Вижте, запазването на пълно мълчание няма нищо общо с вас. Поради широката гласност, която получи случаят, ни помолиха, всъщност ни наредиха да не казваме нищо, докато не се съберем всички. Докато не видим с очите си.
— Какво да видим? — попита Сампсън. — Ще ни кажете ли, по дяволите, какво става? Стига словесна диария.
Скорс махна на един от агентите на ФБР и му каза нещо. Казваше се Макгоуи, от управлението във Вашингтон. Бях го виждал в дома на Дън. Всички мислехме, че той ще замести Роджър Греъм, но слуховете не бяха потвърдени.
Макгоуи кимна на Скорс и пристъпи напред. Беше надут дебеланко с едри зъби и късо подстригана побеляла коса. Приличаше на стар военен пред пенсия.
— Днес, около един часа, местната полиция е открила детски труп, довлечен от реката — обясни Макгоуи. — Няма как да разберат дали е някое от отвлечените деца.
После ни заведе на шейсетина метра по-надолу по калния бряг на реката. Спряхме до купчина пръст, обрасла с мъх и папур. Никой не издаде звук, само острият вятър свистеше над реката.
Накрая разбрахме защо са ни довели тук. Едно малко телце беше покрито със сиви вълнени одеяла от линейката на „Бърза помощ“. Беше най-мъничкият, най-самотният вързоп в цялата Вселена.
Наредиха на един от местните полицаи да ни разкаже подробностите. Заговори с дрезгав треперещ глас.
— Аз съм лейтенант Едуърт Махоуни. Работя в полицията на Солсбъри. Преди около час и двайсет минути, точно тук, един пазач от „Рейзър/Бектън“ открил тялото на момчето.
Приближихме се до одеялата. Тялото беше положено върху пластове трева, изхвърлена от възсолената вода. От лявата страна се чернееше блато, обрасло с лиственица.
Лейтенант Махоуни приклекна до малкото телце. Коляното му в сив униформен панталон потъна в калта. Снегът се вихреше около лицето му и полепваше по косата и бузите му.
Отметна почти благоговейно вълнените одеяла. Приличаше на баща, който нежно буди детето си за ранен риболов.
Само преди няколко часа се бях взирал в снимката на двете отвлечени деца. Пръв проговорих над тялото на убитото дете.
— Това е Майкъл Голдбърг — казах тихо, но ясно. — За съжаление, това е Майкъл. Горкият малък Фъстък.
Глава 18
Джези Фланаган се прибра вкъщи едва рано сутринта на Коледа. Главата й се въртеше и щеше да се пръсне от мисли по отвличането.
Трябваше за малко да изхвърли от съзнанието си тези натрапчиви видения. Да изключи двигателите си или машината щеше да гръмне. Трябваше да престане да бъде полицай. Знаеше, че може да го направи и по това се различаваше от други полицаи.
Джези живееше с майка си в Арлингтън. Апартаментът им беше малък и тесен, близо до станцията на метрото. „Кристал Сити“. Наричаше го в мислите си „самоубийствен“. Уж щеше да поживее тук временно, а ето че още беше при майка си близо година след развода си с Денис Келъхър.
Денис Белята сега се намираше в Джърси и още се опитваше да се докопа до място в „Ню Йорк Таймс“. Джези знаеше, че никога няма да успее да осъществи това си намерение. Единственото нещо, в което Денис наистина го биваше, бяха опитите му да накара Джези да се съмнява в себе си. В това отношение беше изключително изобретателен. Но в крайна сметка тя не му позволи да я победи.
Бе твърде заета с работата си в Службата за охрана, за да намери време да се премести от апартамента на майка си. Поне така се оправдаваше пред себе си. Нямаше време за личен живот. Пестеше за нещо голямо. За някаква значителна промяна в живота си. По няколко пъти седмично пресмяташе с колко пари разполага. Цели двайсет и четири хиляди долара. И това беше всичко. А скоро навърши трийсет и две. Знаеше, че изглежда добре, почти красавица… както Денис Келъхър беше почти добър писател.