Джези умееше да се бори, поне така си мислеше. Почти беше успяла. Нуждаеше само от един голям шанс и накрая реши сама да си го даде. И го направи.
Изпи една бира „Смитуич“. Качествена бира. Беше любимата марка на баща й. Задъвка парче прясно сирене „Чедър“. После си взе още една бира за под душа. Пред очите й отново се мярна лицето на Майкъл Голдбърг.
Нямаше да позволи на образа на това момченце да й се явява повече. Няма да допусне чувството за вина, нищо че то я караше да се пръска по шевовете…
Двете деца бяха отвлечени по време на нейната смяна. Така започна всичко… Престани с тези видения! Престани с всичко засега.
Айрин Фланаган прокашля в съня си. Майката на Джези бе работила трийсет и девет години в една телефонна компания. Беше си купила апартамент в Кристал Сити. Беше страхотна бриджорка. И толкоз. Това бе Айрин.
Бащата на Джези беше полицай във Вашингтон цели двайсет и седем години. Краят свари Тери Фланаган на любимата му работа — инфаркт на претъпканата метро-спирка „Юниън“ в центъра на града. Стотици непознати хора го гледали как умира, без да ги е грижа. Или поне Джези така разказваше за случилото се.
За кой ли път си каза, че трябва да се премести от апартамента на майка си. Без значение къде. Стига с тези глупави оправдания. Направи го, премести се, продължи да живееш, момиче. Продължавай напред.
Съвсем бе загубила представа за времето, което прекара под душа. Държеше празната хладна бутилка и я търкаляше по бедрото си.
— Пиеш от отчаяние — промърмори тя. — Колко си жалка!
Беше стояла достатъчно дълго под душа, за да й се допие още една бира. Беше жадна за нещо.
Известно време успешно избягваше да мисли за малкия Голдбърг. Но не съвсем. Как би могла? Малкият Майкъл Голдбърг.
През последните години Джези постепенно се приучи да забравя. На всяка цена избягваше болката. Глупаво е да понасяш болка, когато можеш да я избегнеш.
Разбира се, това означаваше също да избягва близките приятелства, да избягва дори близостта на любовта, да избягва повечето естествени човешки емоции. Справедливо. Приемлива сделка. Откри, че може да оцелее и без любов в живота си. Звучеше ужасно, но беше истина.
Да, за момента, особено в настоящия момент тази сделка си струва, мислеше Джези. Помагаше й да преодолее кризисните дни и нощи. Поне докато дойдеше часът за коктейлите.
Справяше се добре. Имаше всичко необходимо, за да оцелее. След като успя като жена полицай, щеше да успее във всичко. Колегите й от Службата казваха за нея, че е мъжко момиче. Това беше тяхната представа за комплимент и Джези го приемаше като такъв. Освен това тя наистина беше мъжко момиче. А когато не съумяваше да бъде такава, беше достатъчно умна, за да го прикрие.
В един часа през нощта Джези Фланаган реши да се поразходи с мотоциклета си. Трябваше да се махне от малкия апартамент в Арлингтън, който я задушаваше.
Трябваше, трябваше, трябваше.
Майка й вероятно чу отварянето на входната врата. Извика от стаята си името на Джези, може би още в просъница.
— Джези, къде тръгна толкова късно? Джези? Джези, ти ли си?
— Излизам, мамо — отвърна тя.
Да напазарувам за Коледа в денонощния магазин, идеше й да каже. Но премълча. Искаше й се Коледа да мине бързо. Страхуваше се от следващия ден.
После изчезна в нощта, яхнала мотоциклета си. Бягаше или преследваше собствените си кошмари, нейните дяволи.
Беше Коледа. Дали Майкъл Голдбърг умря заради нашите грехове? Това ли всъщност се случи? — запита се тя.
Забрани си да се чувства виновна. Беше Коледа, а Христос вече бе умрял заради греховете на всички ни. Дори заради тези на Джези Фланаган. Чувстваше се малко безразсъдна. Не, много безразсъдна, но можеше да се овладее. Винаги се владей! Ето сега ще го направи.
Запя „Зимна приказка“ при скорост 170 километра в час по магистралата, водеща извън Вашингтон. Не беше от страхливите, но този път изпитваше силен страх.
Глава 19
Сутринта на Коледа полицията обиколи къща по къща някои квартали на Вашингтон и най-близките квартали на Мериленд и Вирджиния. Синьо-бели полицейски коли се движеха по улиците и съобщаваха по високоговорителите: