Големият плувен басейн от страната на океана беше затворен, но аз не се отказах. Полицаите са пословични с това, че пресичат на червено, паркират неправилно и изобщо се чудят как да не спазват правилата. Единствената ни аванта.
И на друг май му беше хрумнало същото. Някой плуваше толкова плавно и тихо, че не го забелязах, докато не приближих шезлонгите около басейна. Усещах хладната влага под краката си.
Плувецът се оказа жена с черен или тъмносин бански костюм. Изглеждаше стройна и атлетична. Имаше дълги ръце и още по-дълги крака. Приятна гледка след един не особено приятен ден. Плуваше без усилие с ритмични и силни движения. Не исках да смущавам уединението й.
Когато се обърна, видях, че е Джези Фланаган. Изненадах се. Не подхождаше много на шефа на Службата за охрана.
Тихичко влязох в басейна от другата му страна и заплувах. Загребванията ми не са нито красиви, нито ритмични, но вършат работа и мога да плувам продължително време.
Бързо направих трийсет и пет дължини. За първи път от няколко дни усетих, че се отпускам. Паяжината омотала съществото ми, се поразкъса. Може би ще направя още двайсет и ще отида да си легна. Или ще изпия със Сампсън една бира по случай Коледа.
Когато спрях да отдъхна за малко, видях Джези Фланаган изтегната в един шезлонг.
На раменете си небрежно беше метнала пухкава бяла хотелска хавлия. Изглеждаше красива на лунната светлина. Грациозна, със светлоруса коса и ясни сини очи, вперени в мен.
— Петдесет дължини ли направихте, детектив Крос?
Тя се усмихна и пред мен сякаш се появи друг човек, различен от този, с когото бях работил през последните дни. Не изглеждаше толкова напрегната.
— Трийсет и пет. Не съм от вашата класа — отговорих аз. — Дори съм доста далеч. Научих се да плувам в кварталния басейн.
— Но сте упорствали — продължи да се усмихва тя. — В добра форма сте.
— Тази вечер май се справям. След толкова часове, затворен в онази стая. С малките прозорчета, които не се отварят.
— Ако прозорците са големи, всички ще се измъкнат през тях на плажа. Във Флорида е трудно да изцедиш от хората някаква работа.
— А ние вършим ли нещо? — попитах аз.
— Имах един приятел, който дълбоко вярваше, че в полицейската работа девизът трябва да е „направи всичко, на което си способен“ — засмя се тя. — Аз правя всичко, което мога. При тези невъзможни обстоятелства. А вие?
— Аз също правя каквото мога.
— Хвала на Бога! — Джези Фланаган вдигна закачливо двете си ръце.
Нейната радостна възбуденост ме изненада. Стана ми смешно и се разсмях. Почувствах се добре. Наистина добре. Имах нужда от това.
— При тези обстоятелства — добавих.
— При тези обстоятелства, хвала на Бога! — Джези повиши глас, както правят евангелистките проповедници.
Беше забавно, или много късно, или и двете заедно.
— Гладна ли сте? — попитах аз.
Исках да чуя какво мисли за случая. Досега кажи-речи не бяхме разговаряли.
— Бих хапнала нещо. Днес почти нищо не съм слагала в уста.
Разбрахме се да се срещнем в ресторанта на последния етаж на хотела — една от онези чудесии, дето бавно се въртят.
Тя се преоблече за около пет минути, което ме впечатли. Торбести бежови панталони, тениска с остро деколте, черни китайски сандали. Русата й коса беше още мокра. Беше я сресала назад и й отиваше. Не беше гримирана, а и нямаше нужда. Изглеждаше толкова различна от начина, по който се държеше по време на работа — по-свободна и по-спокойна.
— В, името на честността, трябва да ви кажа нещо — засмя се тя.
— Какво?
— Наистина сте силен, но, непохватен плувец. От друга страна обаче, изглеждате добре по плувки.
И двамата се засмяхме. Част от напрежението на дългия ден, започна да се топи.
На бира и лека вечеря двамата станахме доста откровени. Може би помогнаха странните обстоятелства, стресът и напрежението през последните няколко дни. Освен това част от занаята ми беше да карам хората да се разприказват и обичам да го правя.
Накарах Джези Фланаган да си признае, че на осемнайсет години е била избрана за „Мис Вашингтон“. Била член на женския клуб в Университета на Вирджиния, но я изритали за „неподобаващо поведение“ — израз, който страшно ми допадна.