— На мен също — обадих се аз от задната седалка. — Никакви микрофони. Изключено.
Все още се опитвах да разбера как и защо Сонеджи е избрал точно мен. Нищо не проумявах. Може да е срещнал името ми във вашингтонските вестници. Знаех, че има някаква основателна причина. В това нямаше съмнение.
— В парка ще са големи тълпи — обясни Томпсън, когато се качихме в една „Чесна 310“ за Орландо. — Очевидно по тази причина е избрал парка „Дисни“. Ще има много деца и родители във „Вълшебното царство“. Ще може да доведе Маги Дън и да се слее с навалицата, без да прави впечатление. Вероятно и нея е дегизирал.
— Паркът „Дисни“ съответства на важността и величието на образа, който си е изградил — обадих се аз.
Според една от теориите в моя бележник Сонеджи е бил малтретиран като дете. Ако е така, единствените му чувства към „Дисни“ биха били ярост и омраза — място, където „добрите“ дечица ходят с „добрите“ си мамчета и татковци.
— Вече сме осигурили земно и въздушно наблюдение на парка — продължи Скорс. — Картината вече се предава в стаята за кризисни ситуации във Вашингтон. Снимаме също „Епкот Център“ и „Острова на удоволствията“. В случай, че в последния момент промени мястото на срещата.
Можех да си представя сцената в стаята за кризисни ситуации на ФБР на Десета улица. Поне двайсетина големи клечки вече се тълпяха там. Всеки седи зад отделно бюро, втренчил поглед в персонален монитор. Кадрите от парка, снимани от въздуха, се показват едновременно на всички екрани. На голямото табло в стаята са изписани всички факти — точно колко агенти и друг персонал следят района в момента, броят на изходите и пътищата, водещи към или извън парка, метеорологичните условия, броят на посетителите, броят на обичайната охрана на „Дисни“… Но по всяка вероятност нищо за Гари Сонеджи или Маги Роуз, иначе досега да сме разбрали.
— Ура, отивам в „Дисни Уърлд“! — опита да се пошегува един от агентите в самолета.
Деловият разговор на ченгетата бе прекъснат от нервен смях. Добре е да се намали малко напрежението при тези трудни обстоятелства, макар и никак да не е лесно.
Мисълта за среща с побъркания и отвлеченото момиченце не беше от най-приятните. Нито смразяващата действителност с празничните тълпи, изпълнили парка. Бяхме уведомени, че вече има над седемдесет хиляди души. Все пак това беше най-добрият ни шанс да заловим Сонеджи. Може би единственият.
Към „Вълшебното царство“ пътувахме в специален микробус. Придружаваха ни полицейски коли с включени мигащи светлини и сирени. Поехме по алея I-4, за да избегнем движението откъм летището.
Много от хората, натъпкани в големи коли-комби и минибусчета, приветстваха забързания ни кортеж, други го освиркваха. Никой обаче нямаше представа кои сме и защо толкова бързаме към парка. За тях бяхме просто важни клечки, тръгнали да видят Мики и Мини.
Отбихме от магистралата на изход 26-А, после продължихме по алеята към паркинга. Бяхме там малко след 12,15. Едва успявахме, защото Сонеджи не ни остави време да се организираме.
Защо в „Дисни Уърлд“? Продължавах да се опитвам да разбера. Може би защото като дете Гари Сонеджи много е искал да отиде там, а не са му позволявали? Или защото му харесва почти невротичната атмосфера на добре организирания увеселителен парк?
За него би било лесно да влезе в парка. Но как ли щеше да излезе? Това бе най-интригуващият въпрос.
Глава 23
Служители на „Дисни“ паркираха колите ни в сектор „Плуто“, 24-и ред. Трамвайче от фибростъкло ни чакаше, за да ни отведе до ферибота.
— Как мислиш, защо Сонеджи иска да си ти? — попита ме Бил Томпсън, докато слизахме от колата. — Имаш ли представа, Алекс?
— Може би е чул името ми по новините във Вашингтон — отговорих аз. — Може да е разбрал, че съм психолог, и това е привлякло вниманието му. Непременно ще го попитам, когато го видя.
— По-кротко с него — посъветва ме Томпсън. — Искаме само да върнем момичето.
— Това е и моето желание — отговорих аз.
И двамата преувеличавахме. Искахме Маги Роуз невредима, но и да спипаме Сонеджи. Искахме да го заловим тук, в „Дисни“.
Докато стояхме на паркинга, Томпсън ме прегърна през рамото. Малка демонстрация на другарство — за разнообразие. Сампсън и Джези Фланаган ми пожелаха късмет. Агентите на ФБР се държаха колегиално, поне засега.
— Как се чувстваш? — дръпна ме за момент настрани Сампсън. — Наред ли си? Той иска теб, но ти не си длъжен да отидеш.