— Добре съм. Нищо няма да ми направи. Не забравяй, че съм свикнал на психари.
— Ти самият си психар, приятел.
Взех куфара с откупа. Качих се сам в яркооранжевото вагонче. Хванах се здраво за металната дръжка над главата ми и се отправих към „Вълшебното царство“, където трябваше да стане размяната на пари срещу Маги Роуз Дън.
Беше 12,44. Бях подранил с шест минути.
Никой не ми обърна особено внимание, докато се движех в плътния поток от хора към редиците от каси и турникети на Билетния център на „Вълшебното царство“. От къде на къде да ми обръщат внимание?
Сигурно това е имал предвид Сонеджи, когато се е спрял на това многолюдно място. Стиснах по-здраво дръжката на куфара. Знаех, че докато откупът е у мен, Маги Роуз е в безопасност.
Дали е посмял да доведе момиченцето със себе си? Дали самият той е тук? Или това е само проверка? Всичко беше възможно.
Настроението на тълпата беше безгрижно и приповдигнато. Повечето бяха семейства във ваканция, които се забавляваха под синьото като метличина небе. От високоговорителите приятен глас напевно повтаряше: „Дръжте малките деца за ръка, не забравяйте личните си вещи и приятно прекарване във «Вълшебното царство».“
Колкото и да бях напрегнат, земята на фантазиите завладя съзнанието ми. Всичко изглеждаше невероятно чисто и безопасно. Човек просто не можеше да не се почувства в пълна безопасност, което ми се стори направо зловещо.
Мики Маус, Гуфи и Снежанка приветстваха всички на официалния вход. Паркът беше безупречен. От скрити в декоративните храсти високоговорители се носеше „Янки Дудъл Данди“.
Под широката си спортна риза усещах, че сърцето ми ще изхвръкне. В момента нямах никаква връзка с хората, които ме охраняваха. Така щеше да е, докато бях във „Вълшебното царство“.
Дланите на ръцете ми се изпотиха и аз ги изтрих в панталоните си. Мики Маус се ръкуваше с всички точно пред мен. Ама че глупост.
Току-що бях навлязъл в район, засенчен плътно от транспортния и билетен център. Виждаше се фериботът — миниатюрно копие на едновремешните кораби по Мисисипи, но без странични гребни колела.
Един мъж със спортно яке и шапка с периферия се промуши до мен. Не знаех дали е Сонеджи. Усещането за безопасност в „Дисни“ тутакси изчезна.
— Промяна в плановете, Алекс. Сега ще ви заведа да видите Маги Роуз. Моля, гледайте само напред. До момента се справяте добре. Продължавайте така и всичко ще е наред.
Подмина ни една възвисока Пепеляшка. Деца и възрастни ахкаха и охкаха след нея.
— А сега се обърни, Алекс. Ще тръгнем обратно по същия път, по който дойде. Всичко може да мине гладко като излет на плажа. От теб зависи.
Владееше се съвършено, така както Сонеджи се държеше от самото начало. Около всичко витаеше някакво усещане за непобедимост. Нарече ме Алекс. Вървяхме срещу потока от хора.
Пред нас Пепеляшка поклащаше русите си къдрици. Децата се смееха радостно, виждайки на живо героинята от анимационните и игралните филми.
— Първо трябва да видя Маги Роуз. — Това бе единственото, което успях да кажа.
Дали този бе дегизираният Сонеджи? Не можех да преценя. Имах нужда да го поогледам.
— Добре. Но ако някой ни спре, да знаеш, че момичето ще умре.
Каза го толкова безгрижно, сякаш отговаряше на въпроса колко е часът.
— Никой няма да ни спре — уверих го аз. — Единствената ни грижа е безопасността на момичето.
Надявах се това да се отнася за всички, замесени в случая. Тази сутрин за кратко време се видях с Катерин и Том Дън. Знаех, че единственото, което искаха, е да си получат дъщеричката още тази вечер.
Пот се стичаше по цялото ми тяло. Не можех да контролирам това. Температурата беше едва около трийсет градуса, но влажността беше висока.
Започнах да се притеснявам да не се случи някой непредвиден фал. Всичко можеше да стане. Цялата операция не беше заучено упражнение, изпълнено в сърцето на „Дисни Уърлд“ сред непредвидимите тълпи от хора.
— Слушай. Ако агентите на ФБР ни видят да излизаме, някой може да ни доближи — реших да му кажа аз.
— Дано не се случи — каза той и изцъка с език. После поклати глава. — Би било сериозно нарушение на етикета.
Който и да беше, държеше се невероятно спокойно в тази напрегната ситуация. Дали го е правил и преди? Стори ми се, че се насочваме обратно към редиците оранжеви трамвайчета. Едно от тях щеше да ни върне на паркинга. Това ли беше планът?