И този въпрос си задавах. Възрастта му беше подходяща, четирийсет и шест-седем годишен, макар и да изглеждаше по-стар. Бях лекувал ветерани от Виетнам и знаех, че са в състояние да се забъркат в отвличане, без да им мигне окото.
Въпросът ми не го ядоса, но и не ми отговори.
Странно. Все още не изглеждаше притеснен или разтревожен. Едно от децата беше вече мъртво. Защо е толкова самодоволен и спокоен? Какво знаеше, което аз не знаех? Кой е Гари Сонеджи? Кой е този мъж? Каква е тяхната връзка?
След около половин час самолетът започна да се снишава над малък остров с бели пясъчни плажове. Нямах представа къде сме. Може би на някой от Бахамските острови? Дали ФБР все още ни следеше? Дали ни следва по въздуха? Или той беше успял по някакъв начин да се измъкне?
— Как се казва островът долу? Къде сме? Знаеш, че не бих могъл нищо да направя.
— Това е Малкия Абако — отговори той най-сетне. — Някой следи ли ни? ФБР? Електронно проследяване? Имаш ли устройство някъде по теб?
— Не — отговорих аз. — Никакви устройства. Никакви тайни номера.
— Да не са маркирали парите? — Изглежда беше наясно с всички възможности. — Флуоресцентен прах?
— Поне не ми е известно.
Казвах истината. Въпреки че не можех да бъда сигурен. Може ФБР да не са ми казали всичко.
— Дано. Трудно е да ви вярва човек след случилото се в „Дисни“. Беше фрашкано с ченгета и агенти. След като изрично подчертахме да си сам. Да нямаш вяра на никой в днешно време.
Опитваше се да се шегува. Но не го интересуваше как ще реагирам. Приличаше на пропаднал човек, получил възможност да изкара малко пари. Най-мръсните пари на света.
На плажа имаше тясна писта за кацане. Ивицата плътно отъпкан пясък бе дълга неколкостотин метра. Той приземи самолета леко и умело, после го обърна обратно и го насочи към рядка палмова горичка. Всичко изглеждаше като част от някакъв план. Всяка подробност си беше на мястото. Дотук без грешка.
Наблизо нямаше екзотични островни колиби. Не виждах никаква постройка. Хълмовете наоколо бяха гъсто обрасли с тропическа растителност.
Не се виждаше жив човек. Нито Маги Роуз Дън, нито Сонеджи.
— Момичето тук ли е? — попитах.
— Уместен въпрос — отговори той. — Ще почакаме и ще разберем. Аз пръв ще дежуря.
Той изключи двигателя и двамата зачакахме в тишина и задушаваща жега.
Следващите ми въпроси останаха без отговор. Искаше ми се да отскубна дръжката на седалката и да го ударя с нея. Толкова силно стисках зъби, че ме заболя глава.
Той беше вперил поглед в безоблачното небе над пистата. Дълго гледа през предпазното стъкло на кабината. Задушавах се от топлината.
Дали момиченцето е тук? Жива ли е Маги Роуз? Проклет да е!
По тъмното стъкло непрекъснато полепваха мушички. На няколко пъти прелетя пеликан. Мястото изглеждаше пусто. Нищо друго не се случи.
Стана непоносимо горещо, като в кола, оставена на слънце. Пилотът сякаш не усещаше жегата. Очевидно бе свикнал с климата.
Минутите се превърнаха в час, после в два. Бях подгизнал от пот и умирах от жажда. Опитах се да не мисля за горещината, но беше невъзможно. Продължавах да се надявам, че ФБР ни следи от въздуха. Някъде отвисоко. Какво чакахме?
— Тук ли е Маги Роуз Дън? — попитах за кой ли път.
Колкото повече време минаваше, толкова повече нарастваха страховете ми за нея.
Не получих отговор. Дори не разбрах дали ме е чул. Нито веднъж не погледна часовника си. Не помръдна от мястото си. Дори не шавна. Дали не беше в някакъв транс? Какво му имаше на този тип?
Загледах се в дръжката, за която беше закопчал ръката ми с белезниците. Помислих си, че това може да е грешката, която до момента не бяха направили. Дръжката беше стара и се заклати, когато я изпробвах. Бих могъл да я изтръгна. Щом се стигна дотам, значи бях много загазил. Но трябваше да опитам. Това бе единственото решение.
И тогава, рязко и неочаквано, както и при приземяването, самолетът се плъзна по пистата. Отново излетяхме.
Летяхме ниско, на височина под триста метра. В самолета проникна студен въздух. Свистенето на перката ме хипнотизираше.
Започна да се стъмва. Наблюдавах как слънцето изпълнява еженощния си номер с изчезването зад хоризонта пред нас. Гледката беше страхотна, но и зловеща при тези обстоятелства. Едва сега разбрах какво е чакал. Падането на нощта. Искаше да работи на тъмно. Сонеджи обичаше нощта.