Публично линчуване! Моето.
Отново проклетите репортери и журналисти. Отпуснах се обратно в леглото и се загледах в тавана. Плачеше за боядисване. Мен ме чакаше. Край няма, когато си собственик.
На медиите бе станал известен „фактът“, че аз бях провалил размяната на Маги Роуз Дън. Някой, вероятно ФБР, а може би Джордж Питман, ме беше натопил. Някой вътрешен беше подшушнал лъжливата информация, че действията ни в Маями са били ръководени от моята психологическа преценка за Сонеджи.
Заглавие в едно известно списание гласеше: „Вашингтонски полицай загуби Маги Роуз!“ В интервю по телевизията Томас Дън беше казал, че ме държи лично отговорен за несполучливо извършената операция по освобождаването на дъщеря му във Флорида.
Оттогава бях тема на редица предавания и уводни статии. Нито едно не беше благосклонно, нито пък почиваше на фактите.
Ако с нещо бях провалил размяната, щях да приема критиките. Мога да понеса отговорността. Но не беше вярно. Във Флорида си бях заложил живота.
Непременно трябваше да разбера защо Гари Сонеджи поиска аз да извърша размяната. Защо станах част от плана му? Защо беше избрал тъкмо мен? Докато не разберях, нищо не можеше да ме накара да се откажа от случая, пък каквото ще да разправя Фюрера и каквото ще да ми направи.
— Деймън, отиваш на верандата — наредих аз. — И казваш на репортерите да изчезват. Да се разкарат оттук. Ясно ли е?
— Да. Да се махат!
Усмихнах му се. Детето усети, че се мъча да се справя с положението по възможно най-добрия начин. Също ми се усмихна. Най-после и Джанел се усмихна и хвана брат си за ръка. Станах от леглото. Стана им ясно, че назряват събития. И така си беше.
Затътрих се към верандата. Канех се да поговоря с тези пред къщата.
Не се обух, нито си сложих риза. Сетих се за безсмъртния възглас на Тарзан: „Ааееяяяаа!“
— Как сте, приятели, в тази хубава зимна утрин? — попитах ги аз, като се изтъпанчих пред тях само по широки памучни панталони. — Някой да иска още кафе или сладкиши?
— Детектив Крос, Катерин Роуз и Томас Дън ви обвиняват, че сте направили грешка във Флорида. Снощи господин Дън даде още едно изявление по този въпрос.
Някой ми подаде сутрешен вестник, безплатно. Да, все още бях жертвеният агнец на седмицата.
— Разбирам разочарованието на семейство Дън след случилото се във Флорида — казах спокойно. — А чашите си от кафе хвърляйте по двора, както и досега. После ще почистя.
— Признавате ли, че сте допуснали грешка? — обади се някой. — Дали сте откупа, без да видите първо Маги Роуз?
— Не. Не признавам. Във Флорида и Южна Каролина нямах никакъв избор. Единствено можех да избирам дали да се срещна с човека или да откажа. Вижте, когато сте в белезници и другият има оръжие, предимствата не са на ваша страна. Допълнителен проблем е, когато подкреплението закъснее.
Като че ли нищо не бях казал.
— Детектив Крос, нашите източници твърдят, че решението вие да предадете откупа е било лично ваше — обади се още някой.
— Защо сте се домъкнали тук и сте се разположили на моравата ми? — попитах аз този глупак. — Защо идвате да уплашите семейството ми? Да безпокоите съседите? Не ме интересува какво ще пишете за мен, но ще ви кажа едно — представа си нямате какво, по дяволите, става. По този начин може да изложите на опасност отвлеченото момиче.
— Жива ли е Маги Роуз Дън? — провикна се някой. Обърнах се и влязох вкъщи. Да се научат. Да разберат, че трябва да се уважава правото на всеки да бъде оставен на мира.
— Хей, Фъстъчено масло. Кво става? — приветства ме по-късно същата сутрин друга, много по-различна тълпа.
Мъже и жени се бяха наредили на опашка по трима пред църквата „Сейнт Антъни“ на Дванайсета улица. Бяха гладни и им беше студено. От вратовете им не висяха скъпи фотоапарати.
— Хей, Фъстъчено масло, видях те по телевизията. Да не си станал филмова звезда? — провикна се някой.
— Да, по дяволите. Не ми ли личи?
През последните няколко години двамата със Сампсън помагахме в кухнята за бедни към „Сейнт Антъни“. Два-три пъти седмично. Захванах се с това заради Мария, която се занимаваше с благотворителност в енорията. След смъртта й продължих от чисто егоистични подбуди: тази работа ме караше да се чувствам добре. Сампсън посреща хората, дошли да получат обяд, на входната врата. Прибира им номерцата, които са раздадени, за да има ред на опашката. А и видът му е спирачка за всеки, намислил да създава безредици.