Аз отговарям за реда вътре в столовата. Наричат ме „Фъстъченото масло“. Джими Мур, готвачът, е убеден, че фъстъченото масло е страшно хранително. Наред с яденето, което обикновено се състои от хляб, два вида зеленчуци, месо или риба и десерт, всеки желаещ може да получи и бурканче с фъстъчено масло. Всеки Божи ден.
— Хей, Фъстъчено масло. Хубаво ли е днес фъстъченото масло? Надявам се, че е марка „Скипи“, а не онова лайно „Питър Пан“.
Усмихнах се широко на познатите негодяи от тълпата. Носът ми усети обичайните миризми на немити тела, лош дъх и вкиснат алкохол.
— Не знам какво е менюто за днес.
Редовните посетители познават двама ни със Сампсън. Повечето знаят, че сме полицаи. На някои дори им е известно, че съм психоаналитик, защото давам консултации във фургона зад кухнята. На вратата й имаше надпис: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ. Влизай, дявол да те вземе.“
Джими Мур поддържа много добре столовата. Твърди, че е най-голямата кухня за бедни на Източното крайбрежие. Храним около хиляда и сто човека на ден. Сервирането започва в десет и петнайсет и приключва в дванайсет и трийсет. Ако дойдеш една минута след 12,30, оставаш гладен. Дисциплината, макар и в скромни граници, е част от реда в „Сейнт Антъни“.
Не се допускат пияни или очевидно дрогирани. От теб се очаква да се държиш добре по време на храна. Разполагаш с десет минути да се наядеш, защото вън на студа чакат още гладни. Всеки се ползва с уважение и почит. На никого не се задават въпроси. Ако чакаш на опашка, получаваш храна. Обръщат се към теб с „господин“ или „госпожа“ и персоналът от доброволци е добре обучен в това. Новите се приучват да се усмихват, докато сервират или раздават номерца.
Около дванайсет отвън се чу тупурдия. Чух Сампсън да крещи. Нещо ставаше.
Хората от опашката викаха и псуваха на висок глас. После Сампсън извика за помощ:
— Алекс! Излез!
Изтичах навън и веднага разбрах какво става. Стиснах здраво юмруци. Пресата отново ни беше открила. По-скоро мен.
Двама пъргави оператори снимаха хората от опашката. А това никак не се харесваше. Съвсем разбираемо. Тези хора се опитваха да запазят и последните останки от самоуважението си и не искаха да ги гледат по телевизията как стоят на опашка за купичка безплатна супа.
Джими Мур е як и груб ирландец, който някога работеше с нас във вашингтонската полиция. Вече беше навън и всъщност той вдигаше най-много шум.
— Шибани мръсни копелета! — изведнъж взех да крещя и аз. — Някой да ви е канил тук? Оставете тези хора на мира. Оставете ни спокойно да раздадем храната.
Фотографите спряха да снимат и се втренчиха в мен. Също Сампсън и Джими Мур. А и повечето от хората на опашката. Журналистите не си тръгнаха, но се дръпнаха назад. Някои пресякоха Дванайсета улица и ми стана ясно, че ще ме чакат да изляза.
Ние тук раздаваме обяд на хората, мислех си аз, докато наблюдавах репортерите и фотографите, които ме чакаха в градинката отсреща. На кого служат тези в днешно време, освен на богатите компании и фамилии, мамка им мръсна?
Гневен ропот се надигна около нас.
— Гладни сме и е студено. Нека се нахраним. Имаме право да ядем — изкрещя някой от опашката.
Върнах се вътре. Продължихме да раздаваме храната. Отново бях „Фъстъченото масло“.
Глава 29
В град Уилмингтън, щата Делауер, Гари Мърфи ринеше десетсантиметровия сняг. Беше шести януари, сряда следобед. Разсъждаваше за отвличането. Опитваше се да запази самообладание. Мислеше си за малката богата кучка Маги Роуз Дън, когато лъскав син кадилак спря пред къщата му в колониален стил. Гари изпсува тихо и от устата му излезе облаче пара.
Шестгодишната му дъщеря Рони правеше снежни топки и ги подреждаше върху ледената коричка на снега. Тя изквича от радост, когато видя вуйчо си Марти да слиза от колата.
— Кое е това х-у-у-баво малко момиченце? — провикна се вуйчо Марти през двора. — Дали не е някоя филмова звезда? Точно така! Сигурен съм. Това Ро-о-они ли е? Тя е!
— Вуйчо Марти! Вуйчо Марти! — викаше Рони, докато тичаше към колата.
Всеки път, когато Гари виждаше Марти Казаджан, той се сещаше за отвратителния филм „Вуйчо Бък“. В него Джон Канди играеше ролята на неприятен злонамерен роднина, който се появяваше, за да тормози едно почтено семейство. Отвратителен филм. Вуйчо Марти Казаджан бе богат и преуспяващ. И по-шумен от Джон Канди. На всичкото отгоре беше тук. По тези причини, но най-вече защото му беше работодател, Гари мразеше брата на Миси.