Джанел, Деймън и Джези Фланаган бяха все още в антрето, когато заслизах по стълбите. Джанел изглеждаше малко смутена, но вече се справяше добре с отварянето на входната врата при позвъняване. Беше болезнено срамежлива с непознати. За да й помогнем, двамата с Нана започнахме внимателно да я насърчаваме да отваря през деня, когато се звъни.
Трябва да е нещо важно, щом Джези Фланаган е пристигнала вкъщи. Знаех, че половината ФБР търси пилота, който взе откупа. До този момент не го бяха открили. Ако по случая имаше някакви разкрития, те бяха все мое дело.
Джези носеше широки черни панталони, семпла бяла блуза и ожулени маратонки. Спомних си как изглеждаше в Маями. Почти бях забравил колко голям началник е в Службата за охрана.
— Случило се е нещо, нали? — потреперих аз.
Остра болка прониза черепа ми и изкриви лицето ми. Трудно ми беше да понеса дори звука на собствения си глас.
— Не, Алекс. Няма нищо ново за Маги Роуз — отвърна тя. — Още няколко „забелязвания“ и толкоз.
ФБР наричаше „забелязвания“ всички сигнали от „очевидци“, които твърдяха, че са виждали Маги Роуз и Гари Сонеджи. До момента сигналите се простираха от празен парцел на няколко преки от училището до Калифорния, болницата „Белвю“ в Ню Йорк, Южна Африка, да не говорим за приземил се космически кораб в Аризона. Не минаваше и ден без нови обаждания. Голяма страна, много шантави на свобода.
— Не исках да те безпокоя — усмихна се Джези. — Но се чувствам ужасно зле от това, което се случи, Алекс. Приказките за теб са пълни глупости. Дойдох да ти го кажа.
— Благодаря.
Единственото хубаво нещо, което ми се случи през последната седмица. Разчувства ме.
— Във Флорида ти направи всичко, което можа. Не го казвам, за да те успокоя.
Опитах се да фокусирам погледа си. Нещата все още ми изглеждаха размазани.
— Не мога да кажа, че беше една от най-добрите ми професионални изяви. От друга страна, не мисля, че заслужавам коментарите на първа страница.
— Не ги заслужаваш. Някой те е нарочил. Натопили са те пред пресата. Пълни дивотии.
— Това е Джези — представих я аз на децата. — Понякога работим заедно.
Те като че ли я харесаха, но все още малко се срамуваха. Джани се опитваше да се скрие зад брат си. Деймън беше пъхнал ръце в задните джобове на панталоните си, също като баща си.
Джези клекна, за да се изравни с тях. Ръкува се с Деймън, после с Джанел. Правилна инстинктивна постъпка.
— Баща ти е най-добрият полицай, когото познавам — каза тя на Деймън.
— Знам — великодушно прие той комплимента.
— Аз съм Джанел — изненада ме дъщеря ми, като сама си каза името.
Веднага разбрах, че си проси прегръдка. Джанел обича да я прегръщат повече от всеки друг на тази земя. Един от многобройните й прякори е „Лепчица“.
Джези също го усети. Тя протегна ръце и я прегърна. Мила сцена. Деймън се присламчи незабавно. Да не остане назад. Сякаш отдавна изгубеният им най-добър приятел се беше върнал от война.
След около минута Джези се изправи. В този момент ми се стори, че тя наистина е добър човек и че не съм попадал на много като нея по време на разследването. Посещението й бе израз на внимание, но същевременно и смела постъпка. Югоизточният квартал не е най-подходящото място за бели жени. Дори да са въоръжени.
— Е, отбих се само за няколко прегръдки — намигна ми тя. — Всъщност работя по един случай недалеч от тук. Пак ставам работохолик.
— Искаш ли горещо кафе? — попитах аз.
Сетих се, че мога да й предложа кафе. Вероятно имаше останало от Нана отпреди не повече от пет-шест часа. Тя ме погледна и отново се усмихна.
— Две хубави деца, хубава неделна утрин у дома с тях. Май не си суровият човек, на който се правиш.
— А не, суров съм си. Просто едно сурово момче, което едва се е прибрало вкъщи в неделя сутринта.
— Добре, Алекс — продължи да се усмихва тя. — Само не позволявай на тези вестникарски глупости да те скапят. Знаеш, че никой не им хваща вяра. Трябва да вървя. Друг път ще пия кафе.
Джези Фланаган отвори външната врата и си тръгна. Помаха на децата, докато вратата се затваряше след нея.
Глава 31
След като си свърши работата в Югоизточния квартал, Джези Фланаган се отправи към фермата, където Гари Сонеджи беше крил двете деца. Беше ходила вече два пъти, но все още много неща в тази ферма я тревожеха. Беше й станало като мания. Струваше й се, че желанието да хване Сонеджи е по-голямо от на всички останали.