Зърнах пред себе си групичка репортери. Те също ни видяха. Трудно можем да минем незабелязани. Все едно да не забележиш харлемския баскетболен отбор в Токио.
— Детектив Крос? Доктор Крос? — разкрещяха се репортерите, опитвайки се да ни спрат.
— Никакъв коментар — махнах с ръка аз. — И от двама ни. Разкарайте се от пътя ми.
В апартамента на Вивиан Ким двамата със Сампсън видяхме всички познати лица — експертите, съдебните лекари, хората от моргата в тяхната зловеща стихия.
— До гуша ми дойде от тая работа — каза Сампсън. — Целият свят се е превърнал в помийна яма. Това е прекалено, дори за мен.
— Скапваме се — промърморих аз. — Скапваме се и двамата.
Сампсън сграбчи ръката ми и я стисна, както дете стиска ръката на майка си, когато го е страх. По това разбрах, че наистина е сдал багажа. Влязохме в първата спалня, която се намираше вдясно по коридора. Опитах се да запазя спокойствие. Не успях.
Спалнята на Вивиан Ким беше подредена с много вкус. По стените имаше хубави черно-бели семейни снимки и художествени плакати. На едната висеше старинна цигулка. Не исках да погледна към причината, заради която бях тук, но накрая нямаше как.
Учителката беше прикована към леглото с дълъг ловджийски нож. Беше забит в корема й. Гърдите й бяха отрязани. Космите между краката й бяха обръснати. Очите й бяха подбелени нагоре, като че ли в последните си мигове е видяла нещо необяснимо.
Очите ми заоглеждаха стаята. Не можеха да понасят повече обезобразеното тяло. Вниманието ми бе привлечено от ярко цветно петно на пода. Дъхът ми замря. Никой не беше споменал нищо за това. Никой не беше забелязал най-важната улика. За щастие, никой не я бе отместил.
— Погледни — посочих я на Сампсън.
На пода лежеше втората маратонка на Маги Роуз Дън. Убиецът ни беше оставил своите „артистични щрихи“, както ги наричат патолозите. Този път съобщението беше недвусмислено — той старателно се беше подписал. Треперех целият, когато се наведох над маратонката на малкото момиченце. Изява на най-садистичното чувство за хумор. Розова маратонка в шокиращ контраст с кървавата сцена на престъплението.
В спалнята е бил Гари Сонеджи. Той беше и убиецът в Южния квартал. „Съществото“. Беше се върнал в града.
Глава 35
Гари Сонеджи все още беше във Вашингтон. Изпращаше специалните си послания на своите почитатели. Но сега имаше известна разлика. Пускаше ни стръв. Двамата със Сампсън получихме от Фюрера благоволение — можехме да работим по отвличането, доколкото е свързано с разследването на убийствата в квартала. В което нямаше съмнение.
— Днес е почивният ни ден, значи явно се забавляваме — изкоментира Сампсън, докато вървяхме по улиците на Югоизточния квартал.
Беше 13 януари. Хапещ студ. Почти на всеки ъгъл бездомниците бяха запалили огън в кофите за боклук. Косата на тила на единия беше оформена с бръснач така, че да пише „Майната ви“. И аз това казвах.
— Кметът Мънроу вече не се обажда. Нито ми пише — обадих се аз.
— Всяко зло за добро — успокои ме Сампсън. — Ще се появи, когато заловим „Съществото“, за да се поклони от наше име.
Продължихме да вървим и да се будалкахме с кмета и себе си. Сампсън обича да пее на рап популярни песни. Тази сутрин се беше спрял на куплет от „След като открихме любовта“ на „Хеви Д & Дъ Бойз“. „Давай газ, давай газ, обич моя чак до нас“, тананикаше си Сампсън, като че ли текстът на песента придаваше смисъл на цялата ситуация.
Обикаляхме къщите около дома на Вивиан Ким, които граничеха с Югоизточния квартал. Затъпяваща работа, дори когато си млад и без задръжки. „Видяхте ли някого или нещо необикновено вчера?“ — питахме всеки, достатъчно глупав да ни отвори вратата си. „Да сте забелязали наоколо непознати хора, коли или нещо, което да е направило впечатление? Нека ние преценим дали е важно.“
Както винаги, никой нищо не беше видял. Ама съвсем нищо. Никой не ни се зарадва, особено като наближихме нашия квартал.
Като капак на всичко и температурата беше около минус петнайсет градуса. Духаше. Прехвърчаше сняг. Улиците и тротоарите бяха покрити с ледена киша. На няколко пъти спирахме при бездомниците, които се грееха на огньовете, за да се постоплим.
— На вас, шибани ченгета, винаги ви е студено, дори през лятото — закачи ни един от по-младите лайнари.
Двамата със Сампсън се засмяхме.