— Гари е в столовата — отговори с треперещ глас друга жена, застанала над миксера. — Оттук — посочи ни тя.
Хукнахме по коридора. По стените бяха закачени семейни снимки. По пода имаше купчина неотворени подаръци. Бяхме извадили пистолетите си.
Беше ужасяващ момент. Децата се уплашиха. Както и майките и бащите им. Тук имаше толкова много невинни хора. „Също като в парка «Дисни»“, помислих си аз. „Също като в училището «Уошингтън Дей».“
Гари Сонеджи го нямаше в столовата. Само полицаи, деца с карнавални шапчици, майки и татковци с отворени от изненада уста.
— Мисля, че Гари се качи горе — обади се най-сетне един от бащите. — Какво става тук? Какво, по дяволите, става?
Крейг и Рейли вече се спускаха през пет стъпала надолу по стълбите към входа.
— Горе го няма — извика Рейли.
— Мисля, че господин Мърфи слезе в мазето — обади се едно от децата. — Какво е направил?
Скорс, Рейли и аз се втурнахме обратно към кухнята и надолу към мазето. Сампсън се качи горе, за да провери отново.
В двете малки стаички на мазето нямаше никой. Малка вратичка водеше навън. Беше затворена и заключена от външната страна.
Миг след нас слезе и Сампсън, прескачайки по две стъпала.
— Проверих горе навсякъде. Няма го!
Гари Сонеджи отново беше изчезнал.
Глава 38
Окей, хайде сега да се измъкнем. Да му ударим една сериозна игра на стражари и апаши! Да поиграем на криеница! — мислеше Гари, докато тичаше.
От петнайсет-шестнайсет годишен беше измислял различни планове за бягство. Знаеше, че така наречените власти някой ден, по някакъв начин, някъде ще се доберат до него. Беше си го представял, беше го виждал във въображението си. Единственият въпрос беше кога. Или може би, за какво? За кое от всичките му престъпления?
И ето, те се появиха на авеню „Сентръл“ в Уилмингтън! Това бе краят на големия лов! Или само началото?
Гари беше като програмирана машина от момента, в който забеляза полицията. Почти не можа да повярва, че това, което си беше фантазирал толкова пъти, наистина се случва! Те бяха дошли. Значи тайните мечти наистина се сбъдвали. Ако си с младежко сърце.
Спокойно плати на момчето, което донесе пиците. После слезе по стълбите в мазето и през специалната полускрита врата влезе в гаража. Заключи вратата отвън. Друга странична врата извеждаше на малка пътечка в двора на съседите Дуайър. Заключи и тази врата. Ботушите за сняг на Джими Дуайър стояха на стълбите пред верандата. Земята бе покрита със сняг. Той взе ботушите на съседа.
Поспря между своята къща и тази на съседите. Помисли си дали да не се остави да го хванат тук и сега, точно като Бруно Хауптман в случая Линдбърг. Идеята му допадна. Но все още не. Не тук.
Хукна по пътеките между къщите. Никой освен децата не ги използваше. Бяха обрасли с бурени. Имаше много изхвърлени празни кутии от газирани напитки.
Сякаш се намираше в тунел от сънищата. Трябва да беше от страха, който усещаше с всяка клетка на тялото си. Гари се страхуваше. Трябваше да си го признае. Приеми адреналиновите факти, приятелю.
Тичаше през задните дворове по доброто старо авеню Сентрал. После навлезе в гъстата гора на Даунинг парк. По пътя не срещна жива душа.
Освен когато погледна назад и зърна, че те се придвижват към дома му. Забеляза двамата черни великани Крос и Сампсън. Големият лов на хора. ФБР в цялото си величие.
Сега спринтираше с пълна сила към гарата, която се намираше на четири преки от къщата му. Това бе неговата връзка с Филаделфия, Вашингтон, Ню Йорк, външния свят.
Взе разстоянието за около десет минути. Поддържаше се в добра форма. Силни ръце и крака, плосък корем.
Пред гарата беше паркиран стар фолксваген. Стоеше винаги там — вярната малка костенурка от сатанинската му младост. Меко казано, сцена на отминали престъпления. Караше я колкото да поддържа акумулатора. Време беше за нови забавления, нови игри. Сина на Линдбърг отново в действие.
Глава 39
Минаваше единайсет часът, а ние със Сампсън още бяхме в къщата на Мърфи. Отвън зад яркожълтите полицейски въжета се трупаха репортерите. Както и около двеста зяпачи от Уилмингтън. В града не е имало по-знаменита нощ.