Джези се усмихна и поклати глава.
— Устните ми са прекалено големи и подпухнали. Сякаш като дете са ме изпъвали по лице. Ти си красив. Приличаш на Мохамед Али.
— Без разлика. След като са му използвали физиономията за боксова круша.
— Е, само малко. За да изглеждаш по-мъжествен. Точно колкото трябва. Имаш хубава усмивка. Усмихни се, Алекс.
Отново целунах тези нейни подпухнали устни. Според мен нямаха грешка.
Много врели-некипели се разправят за това, че черните мъже си падат по бели жени или че белите жени искат да опитат с черни мъже. Джези Фланаган беше умна и изключително привлекателна. Човек, с когото можех да разговарям, чието присъствие ми беше приятно.
Стояхме там, притиснати един към друг в три сутринта. И двамата бяхме пийнали повечко, но не прекалено много. И не ни интересуваха врелите и некипелите. Бяхме просто двама души, самотни, в чужд град, в много странна нощ в живота и на двама ни.
Исках някой да ме прегръща точно сега. Струва ми се, че и Джези това искаше. Погледът й беше ласкав, караше ме да се чувствам уютно. Но в онази нощ всичко беше някак крехко. В ъгълчетата на очите й имаше мрежа от тънички червени вени. Може би и тя все още виждаше Сонеджи/Мърфи. Бяхме тъй близо до залавянето му. Делеше ни някаква си половин крачка.
Изучавах лицето на Джези както не можех да го сторя преди и както никога не съм допускал, че ще го направя. Леко прокарах пръст по бузата й. Кожата й беше гладка и мека. Русата коса беше като копринен дъжд в ръката ми. Парфюмът й беше едва доловим, като диви цветя.
Една мисъл премина през главата ми: „Не започвай нищо, което не можеш да довършиш“.
— Е, Алекс? — повдигна вежди Джези. — Труден въпрос, нали?
— Не и за две умни ченгета като нас — отвърнах аз.
Тръгнахме по коридора и свихме по леката чупка към стая 311.
— Може би трябва още веднъж да помислим — казах аз, докато вървяхме.
— Може би вече съм го направила — прошепна Джези.
Глава 41
В един и половина през нощта Гари Сонеджи/Мърфи излезе от мотел №6 в Рестън, щата Вирджиния. Видя отражението си в стъклената врата.
Оттам го погледна новият Гари: черна коса, сресана назад ала Елвис Пресли, проскубана брада, прашни каубойски дрехи. Биваше го да играе тази роля. Да говори провлечено като южняк. Можеше да кара така, колкото му е необходимо. Но не прекалено дълго. Дръжте си очите на четири.
Влезе в очукания фолксваген и потегли. Чувстваше се много напрегнат. Обичаше тази част от своя план повече от собствения си живот. Вече не можеше да ги разграничи. Това беше най-предизвикателната част от цялото приключение. Високо напрежение.
Защо се чувстваше толкова възбуден? Мислите му блуждаеха. Само защото половината полиция на САЩ и копелетата на ФБР бяха по петите му?
Защото беше отвлякъл две богаташки гевезета и едното беше умряло? Ами другото — Маги Роуз? Дори не му се мислеше за нея и какво може да й се е случило.
Тъмнината постепенно изсветля в меко сиво кадифе. Бореше се с натрапчивото желание да натисне газта и да не отлепя крака си. Оранжевото зарево на утрото най-после го застигна в Джонстаун, щата Пенсилвания.
Спря пред денонощен магазин в Джонстаун. Слезе от колата да се поразтъпче. Огледа се в увисналото странично огледало на фолксвагена да види как изглежда.
Оттам го погледна мършав селски труженик. Още един Гари, съвършено различен. Беше довел до съвършенство приликата с каубой: походка, сякаш кон го е ритнал по задника. Ръцете в джобовете, палците в гайките на панталона. Непрекъснато ще прокарва пръсти през косата си. Ще плюе, къде свърне.
От магазина си купи силно кафе, което май не беше много разумно, твърда макова кифла и отделно парченце масло в станиолена опаковка. Сутрешните вестници още не бяха излезли.
Обслужи го една тъпа и надута продавачка. Идеше му да я пребие с юмруци. Пет минути си фантазира как ще я размаже до смърт насред това скапано денонощно магазинче.
Свали си бялата ученическа блузка, скъпа. Смъкни я на кръста. Окей, сега може би ще те убия. А може и да не го направя. Говори ми учтиво и ме моли да не те убивам. На колко си? На двайсет, двайсет и една? Използвай го като довод. Прекалено си млада, за да умреш. Още нищо не си видяла от живота.
Накрая Гари реши да я остави да живее. Най-изумителното нещо беше, че тя представа си нямаше колко близо е била до смъртта.