— Аз съм Гари Сонеджи! Самият той! Взе ли ви се акълът? Пред вас е световноизвестният похитител. Това е безплатно представление. Затова си отваряйте очите. Може да научите нещо. Гари Сонеджи е посещавал места и е виждал неща, които вие никога няма да видите. Можете да ми вярвате.
Допи остатъка от кафето си и през ръба на чашката наблюдаваше как треперят любителите на бързата закуска.
— Това се нарича взимане на заложници — каза най-после замислено. — Роналд Макдоналд е отвлечен, народе. Сега вие официално сте част от историята.
Глава 42
Щатските полицаи Мик Фескоу и Боби Хатфийлд тъкмо се канеха да влязат в „Макдоналдс“, когато отвътре се чуха изстрели. Изстрели? По обяд в „Макдоналдс“? Какво става, по дяволите!
Фескоу беше висок и як четирийсет и четири годишен мъж. Хатфийлд бе с двайсет години по-млад. Едва преди година стана полицай. Двамата имаха еднакво чувство за черен хумор, въпреки разликата във възрастта. Вече бяха близки приятели.
— Господи, Божичко! — промърмори Хатфийлд и зае позата за стрелба, която не беше усвоил кой знае колко отдавна. И не я беше заемал извън учебното стрелбище.
— Слушай внимателно, Боби — започна Фескоу.
— Не се тревожи, слушам те.
— Отиваш при ей онзи изход — посочи Фескоу изхода близо до касите. — Аз ще заобиколя от ляво. Ще чакаш сигнал от мен. Не прави нищо, докато не се добера до него. После, само ако го виждаш добре, стреляй. Не се двоуми. Просто натискаш спусъка, Боби.
— Разбрах — кимна той.
Двамата се разделиха.
Мик Фескоу се задъха, докато заобикаляше тичешком далечната страна на „Макдоналдс“. Придържаше се към тухлената стена, отриваше гърба си в нея. От колко месеци си повтаряше, че трябва да си стегне задника и да си възстанови формата. Ето, вече пуфтеше. И свят взе да му се вие. Само това липсва. Да ти се вие свят, докато си играеш на криеница с някой изкукуригал, не беше подходяща комбинация.
Приближи се до вратата. Чуваше крясъците на откачения отвътре.
Имаше нещо странно обаче — като че ли кукуто го управляваха дистанционно. Движенията му бяха много резки, отсечени. Гласът му беше писклив като на мутиращ пубертет.
— Аз съм Гари Сонеджи! Всички ли чухте? Аз, самият той. А вие, така да се каже, ме намерихте. Вие сте големи герои.
„Възможно ли е?“ — питаше се Фескоу, докато го слушаше през вратата. Похитителят Сонеджи тук в Уилкинсбърг? Който и да беше обаче, имаше оръжие. Беше застрелял някого. Един мъж лежеше ничком на пода и не мърдаше.
Фескоу чу още един изстрел. Пронизителни писъци на ужас проехтяха откъм претъпкания „Макдоналдс“.
— Направете нещо! — извика един мъж в бледозелено яке на полицая.
— Добре, че ми каза! — промърмори на себе си Мик Фескоу. Хората бяха ужасно смели, когато става дума за живота на ченгетата. Първо ти, господин полицай. На теб ти плащат 2 500 долара на месец за това.
Мик Фескоу се опита да овладее дишането си. Когато го поуспокои, се придвижи към стъклената врата. Прошепна молитвата си и нахълта вътре.
Веднага видя въоръжения мъж. Бял мъж, който вече се извърташе към него. Като че ли го очакваше. Като че ли го беше планирал.
— Бум! — извика Гари Сонеджи и натисна спусъка.
Глава 43
Спахме само час-два, а някои дори по-малко. Бяхме като замаяни, докато препускахме по магистрала 22.
Имаше няколко „забелязвания“ на Гари Сонеджи/Мърфи на юг от Вашингтон. Беше станал плашилище за половин Америка. Знаех, че тази роля страшно му харесва.
Джези Фланаган, Джеб Клепнър, Сампсън и аз пътувахме в син линкълн. Сампсън се опитваше да подремне. На мен се падна да шофирам пръв.
Прекосявахме Мърисвил в щата Пенсилвания, когато към дванайсет и десет по обяд ни се обадиха спешно по радиото в колата.
— До всички екипи. Има съобщение за престрелка! — чу се възбуденият глас на диспечера. — Някакъв мъж, който твърди, че е Гари Сонеджи, е застрелял поне двама души в един „Макдоналдс“ в Уилкинсбърг. В момента държи около шейсет заложници в ресторанта.
След по-малко от трийсет минути бяхме там. Сампсън поклати глава в недоумение.
— Този задник го бива да купонясва.
— Да не би да се опитва да се самоубие? — зачуди се Джези Фланаган.
— Нищо в поведението му не ме изненадва, а пък „Макдоналдс“ съвсем пасва на картината. Там има много деца. Както в училището и в „Дисни Уърлд“ — обадих се аз.