— Здравей, детектив Крос.
Изведнъж той изникна на входа, на около два метра от мен. Стоеше отпреде ми. Откъм покривите изтрещя изстрел. Сонеджи се извъртя и се хвана за рамото. Беше улучен от някой от снайперистите.
Метнах се напред и го сграбчих с две ръце. Дясното ми рамо се заби в гърдите му. И Лорънс Тейлър не е правил такова красиво изпълнение.
Двамата рухнахме тежко върху цимента. Не исках да го застрелят. Трябваше да говоря с него. Трябваше да разберем къде е Маги Роуз.
Докато го притисках към земята, той се извъртя и се втренчи в мен. Кръвта от рамото му изплеска и двама ни.
— Благодаря ти, че ми спаси живота — каза той. — Един ден ще те убия заради това, детектив Крос.
Част трета
Последният джентълмен от Юга
Глава 44
„Името ми е Боби“ — така я учеха да казва. Винаги трябваше да казва новото си име и да не споменава никога старото.
Никога, никога вече Маги Роуз.
Беше затворена в товарен микробус без прозорци или в камионетка. Не знаеше точно. Нямаше представа къде се намира. Колко далеч от дома си. Не знаеше колко време е минало, откак я отвлякоха от училище.
Сега мислите й бяха по-ясни. Почти нормални, като преди. Някой й беше донесъл дрехи, което означаваше, че няма веднага да й се случи нещо лошо. Иначе защо ще си правят труда да й дават дрехи?
Микробусът или камионетката бяха ужасно мръсни. Подът не беше постлан с нищо. Миришеше на лук. Сигурно са карали с него хранителни стоки. „Къде отглеждат лук?“, опита се да си спомни Маги Роуз. В Ню Джърси и в горната част на щата Ню Йорк. Стори й се, че усеща и мирис на картофи. Или на ряпа, или може би на сладки картофи.
Като се размисли, Маги Роуз реши, че вероятно я държат някъде на юг.
Какво друго знаеше? Какво друго можеше да разбере?
Вече не я упояваха. През последните няколко дни не беше виждала господин Сонеджи. Нито отвратителната баба.
Рядко разговаряха с нея. А когато го правеха, я наричаха Боби. Защо Боби?
Беше много послушна, но понякога й се плачеше. Като сега. Давеше се в собствените си ридания. Не искаше никой да я чуе.
Само едно нещо й даваше сили. Беше много просто, но много важно.
Тя беше жива.
Повече от всичко искаше да живее.
Маги Роуз не забеляза, че камиончето забави скорост. Известно време се друса по неравен път. После спря.
Чу, че някой слезе от шофьорската кабина. Приглушен разговор. Бяха й наредили да не говори в камиона или пак ще й запушат устата.
Някой отвори задната врата. Ослепи я слънчева светлина. Отначало не виждаше нищо.
Когато най-после отново можеше да вижда, не повярва на очите си.
— Здравейте — каза почти шепнешком тя, като че ли бе загубила гласа си. — Казвам се Боби.
Глава 45
Поредният дълъг ден в Уилкинсбърг, Пенсилвания. Разпитахме всички заложници от „Макдоналдс“. Междувременно ФБР арестува Сонеджи/Мърфи.
Останах там и тази нощ. Също и Джези Фланаган. Прекарахме я заедно — втора поредна нощ. Нямаше нищо, което да желая повече.
Когато влязохме в стаята на мотел „Чешайър Ин“ в близкото градче Милвейл, Джези каза:
— Ще ме подържиш ли в прегръдките си една-две минути, Алекс? Сигурно изглеждам по-издръжлива, отколкото съм.
Харесваше ми да я прегръщам, харесваше ми и тя да ме прегръща. Харесвах парфюма й. Харесвах да я усещам в ръцете си. Все още всичко между нас беше наелектризирано.
Вълнуваше ме мисълта, че отново ще бъдем заедно. Пред много малко хора можех да се разкрия. И пред никоя жена след Мария. Имах усещането, че Джези е от тези, пред които бих могъл. Имах нуждата отново да се чувствам обвързан с някого. Трябваше ми време, за да го осъзная.
— Нямаш ли странно усещане? — прошепна тя. — Две ченгета по време на гонитба.
Докато я прегръщах, тялото й се тресеше. Ръката й галеше моята.
Никога не съм си падал по връзките еднодневки. И едва ли тепърва щях да се променя. Това повдигаше някои проблеми и теоретични въпроси, с които още не бях готов да се справя.
Джези затвори очи.
— Не ме пускай още — прошепна тя. — Знаеш ли кое е най-хубавото? Да бъдеш с някого, който разбира какъв труден ден си имал. Съпругът ми така и не ме разбра.