— Никога през живота си не съм бил във Флорида — отговори ми той. — Нито веднъж.
Гари Сонеджи/Мърфи стана от леглото. Носеше широки бели болнични дрехи. Ръката като че ли го наболяваше.
Изглеждаше самотен и уязвим. Тук нещо съвсем не беше наред. Какво става, по дяволите? Защо не ме предупредиха, преди да дойда? Очевидно доктор Кампбел искаше да направя собствените си изводи.
Сонеджи/Мърфи седна на друг стол. Втренчи се в мен с нещастен поглед.
Нямаше вид на убиец. Нито на похитител. Учител? „Господин Чип“? Изгубено малко момченце? Всичко му подхождаше.
— Никога не съм разговарял с вас — каза той. — Никога не съм чувал за Алекс Крос. Не съм отвличал деца. Познавате ли Кафка?
— Донякъде. Какво имате предвид?
— Чувствам се като героя от „Метаморфозата“. В капана на някакъв кошмар. Не разбирам нищо от това, което става. Не съм отвличал деца. Някой трябва да ми повярва. Трябва. Аз съм Гари Мърфи и през целия си живот никому не съм причинил зло.
Ако правилно разбирах, той се опитваше да ми внуши, че страда от раздвоение на личността… Истински Гари Сонеджи/Мърфи.
— Вярваш ли му, Алекс? За Бога, човече! Това е въпросът.
Скорс, Крейг и Рейли от ФБР, Клепнър и Джези Фланаган от Службата за охрана, Сампсън и аз се бяхме събрали в тясната заседателна зала на главната квартира на ФБР в центъра на града. Семейна сбирка на Екипа за спасяване на заложници.
Въпросът зададе Джери Скорс. Не ме изненада, че не вярва на Сонеджи/Мърфи. Не признаваше номера с раздвоението на личността.
— Какво ще спечели, ако разправя опашати лъжи? — попитах аз всички. — Твърди, че не е отвличал децата. Че не е стрелял по никого в „Макдоналдс“. — Местех погледа си от лице на лице. — Твърди, че е добродушен средностатистически американец от Делауер на име Гари Мърфи.
— Ще пледира временна невменяемост. — Рейли изрече на глас това, което беше в мислите на всички ни. — Ще го изпратят в някой уютен приют за душевноболни в Мериленд или Вирджиния за срок от седем до десет години. Можем да се обзаложим, че всичко това му е прекрасно известно, Алекс. Достатъчно ли е умен, достатъчно добър актьор ли е, за да убеди съда в този номер?
— Засега съм говорил само веднъж с него, по-малко от час. Мога само да кажа, че е много убедителен като Гари Мърфи. Струва ми се, че е истински МШЛ.
— Това пък МШЛ какво е? — попита Скорс. — Сега вече нищо не разбирам.
— Много популярен термин в психологията — поясних аз. — Ние, психоаналитиците, като се съберем, само за МШЛ си говорим. Ще рече Много Шибан Луд, Джери.
Всички около масата се разсмяха с изключение на Скорс. Сампсън му беше измислил прякор — Гробаря Скорс. Беше всеотдаен в работата си и добър професионалист, но без никакво чувство за хумор.
— Много Шибано Смешно, Алекс — обади се най-после той. — МШС.
— Ще можеш ли да се видиш отново с него? — попита Джези.
И тя като Скорс бе добър професионалист, но компанията й беше къде-къде по-приятна.
— Ще мога. Той иска да ме види. Може би ще успея да разбера защо, по дяволите, пожела аз да свърша работата във Флорида и защо играя главна роля в кошмара му.
Глава 47
Два дни по-късно изкрънках още един час с Гари Сонеджи/Мърфи. Двете нощи преди посещението не мигнах и изчетох наново всичко за случаите на раздвоена личност. Трапезарията ми заприлича на читалня във факултет по психология. За раздвоението са изписани томове и томове, но малцина от нас вярват, че то наистина съществува. Налице е дори сериозно несъгласие по въпроса дали има истински случаи на раздвоена личност.
Когато влязох, Гари седеше на болничното си легло, вперил поглед в пространството. Превръзката на ръката я нямаше. Трудно ми беше да дойда и да говоря с този похитител, убиец на деца, сериен убиец. Спомних си нещо, написано от философа Спиноза: „Стремежът ми е да не се присмивам на хорските постъпки, да не плача заради тях, нито да ги мразя, а да ги разбирам.“ Засега аз не разбирах.
— Здравей, Гари — поздравих го тихо, за да не го стресна. — Готов ли си да говориш?
Той се обърна и като че ли се зарадва, че ме вижда. Придърпа един стол до леглото си, за да седна.
— Боях се, че няма да ти разрешат да дойдеш — каза той. — Радвам се, че си тук.
— Какво те накара да си помислиш, че няма да ми позволят? — попитах аз.