— Случвало ли ти се е някога във Вашингтон? — попитах аз.
— Не. Във Вашингтон не. Всъщност от дете не съм стъпвал във Вашингтон. Напоследък открих, че мога да идвам на себе си както съм в съзнание. В пълно съзнание. Например, храня се, а нямам никаква представа как съм попаднал в ресторанта.
— Консултирал ли си се с някого? Търсил ли си помощ? Бил ли си на лекар?
Той затвори бистрите си светлокафяви очи, които бяха най-впечатляващата черта от лицето му. Отвори ги отново и се усмихна.
— Нямаме пари за психиатри. Едва свързваме двата края. Затова съм толкова потиснат. Дължим трийсет хиляди. Семейството ми има дълг от трийсет хиляди, а аз съм тук в затвора.
Млъкна и ме погледна. Без никакво притеснение се втренчваше в мен и се опитваше да прочете мислите ми. Проявяваше готовност да ми помогне с каквото може, нямаше следа от нестабилност, мислите му бяха ясни.
Давах си сметка също така, че всеки специалист, който се занимава с него, може да бъде измамен от този изключително умен и надарен психопат. Беше направил на глупаци много хора преди мен. Явно го биваше в това отношение.
— Засега ти вярвам — казах накрая. — Разказът ти ми звучи смислено, Гари. Бих искал да ти помогна, ако мога.
Изведнъж очите му се напълниха със сълзи, които се затъркаляха по бузите му. Той протегна ръце към мен.
Хванах ръцете на Гари Сонеджи/Мърфи и ги задържах. Бяха много студени. Изглеждаше уплашен.
— Аз съм невинен — каза той. — Знам, че звучи налудничаво, но съм невинен.
Прибрах се късно през нощта. Докато се канех да паркирам на алеята пред къщи, до колата ми спря мотоциклет. Какво, по дяволите, става?
— Моля, последвайте ме — каза мотоциклетистът с безличния тон на полицейските патрули по магистралите. — Карайте след мен.
Беше Джези. И двамата се разсмяхме. Знаех, че се опитва да ме подмами обратно в света на живите. Според нея работех твърде много по този случай. Напомни ми, че вече е решен.
Продължих по алеята, после спрях и слязох от старото си порше. Тръгнах към нея.
— Време е да сложиш край на работния ден, Алекс — каза Джези. — Можеш ли да го направиш? В състояние ли си да спреш да работиш в единайсет през нощта?
Влязох в къщата да проверя как са децата. Спяха, така че нямах причина да отхвърля предложението на Джези. Върнах се при нея и се качих на мотоциклета.
— Това е или най-лошото, или най-хубавото нещо, което съм правил в последно време — казах аз.
— Не се тревожи, най-хубавото е. В добри ръце си. Няма от какво да се страхуваш освен от моментална смърт.
За секунди лапнахме девета улица, ярко осветена от единствения фар на мотоциклета. Спуснахме се по Индипендънс Авеню, после полетяхме по „Паркуей“, която на места има отвратително остри завои. Джези се накланяше на всеки завой и профучаваше покрай колите, които сякаш стояха на едно място.
Знаеше как се кара мотоциклет. Не беше дилетант. Като гледах как се стрелка покрай нас пейзажът, как проблясват електрическите жици над главите ни и как отляво покрай предното колело на мотоциклета пробягват маркировъчните линии на пътя, си помислих, че тя кара най-малко със сто и петдесет. Чувствах се обаче извънредно спокоен.
Нямах представа къде отиваме, а и хич не ме интересуваше. Децата спяха. Нана беше с тях. Всичко това бе част от нощната терапия. Усещах как студеният въздух пронизва всяко отвърстие на тялото ми. Проясни ми главата, от което тя несъмнено се нуждаеше.
По улица „N“ нямаше никакво движение. Беше дълга, тясна и права, с хубави стогодишни прилепени една до друга къщи от двете страни. Много е красива, особено през зимата. Стръмните покриви бяха заснежени. По верандите проблясваха светлини.
Джези натисна педала на газта по пустата улица. Сто, сто и двайсет, сто и петдесет. Не знаех с каква скорост кара, само усещах, че летим. Очертанията на дърветата и къщите се сливаха, настилката под нас също. Всъщност беше много приятно. Дано остана жив да споделя това усещане с някого.
Джези спря плавно беемвето. Не се фукаше, просто знаеше как да го направи.
— Пристигнахме. Току-що се нанесох тук. Опитвам се да реша по някакъв начин жилищния си въпрос — обясни тя, докато слизаше от мотоциклета. — Добре се справи. Изпищя само веднъж по „Джордж Вашингтон“.
— Пазя си писъците за себе си.
Възбудени от карането, влязохме вътре. Апартаментът съвсем не изглеждаше както очаквах. Джези каза, че не е имала време да го оправи, но въпреки това беше красиво и подредено с вкус. Цялостният облик беше модерен и лъскав, но уютен. Имаше много впечатляващи художествени фотографии, повечето черно-бели. Джези каза, че тя ги е правила. В дневната и кухнята имаше свежи цветя. Книги със стърчащи от тях показалци — „Принцът на приливите“, „Следи от изгаряне“, „Жените на власт“, „Дзен и изкуството да караш мотоциклет“. Лавица с вина — марки „Беринджър“ и „Ръдърфорд“. На стената имаше кука за мотоциклетната й каска.