— Значи все пак си домошар.
— Как не! Вземи си думите назад, Алекс. Аз съм печена мъжкарана от Службата за охрана.
Обгърнах Джези с две ръце и се целунахме с много нежност насред дневната. Откривах нежност там, където не я очаквах. Откривах една чувственост, която ме изненадваше. Всичко, което бях търсил, само че с една малка уловка.
— Радвам се, че ме доведе в къщата си — казах аз. — Честна дума, Джези. Поласкан съм.
— Въпреки че фактически трябваше да те отвлека, за да те домъкна тук?
— Страхотно нощно препускане. Красив уютен апартамент. Фотографии ала Ани Лейбовиц. Какви други тайни имаш?
Джези прокара леко пръст по брадичката ми и ме погледна.
— Не искам да имам никакви тайни. Това искам. Съгласен?
Съгласих се. И аз желаех същото. Време ми беше да се разголя пред някого. Дори отдавна трябваше да го направя и вероятно се отнасяше и за двама ни. Може би не ни е личало пред външния свят, но прекалено дълго и двамата сме били самотни и затворени в себе си. Това беше простичката истина, която си помагахме един на друг да проумеем.
Рано на другата сутрин тя ме върна вкъщи. Вятърът беше студен и жулеше лицата ни. Бях я обгърнал през кръста, докато летяхме през мътната сива светлина на ранния изгрев. Много малко хора бяха будни, тръгнали на работа с колите си или пеш. Сигурно и аз бих зяпал като тях. Каква страхотна двойка бяхме двамата с нея!
Джези ме остави точно на мястото, откъдето ме взе. Притиснах се плътно към нея и топлия вибриращ мотоциклет. Целунах я отново. По бузите, по врата, и накрая по устните. Можех да остана така цяла сутрин. Просто така, на изпълнената със злонамереност улица в Югоизточния квартал. През главата ми се мярна мисълта, че винаги трябва да е така. Защо не?
— Трябва да се прибирам — казах най-сетне.
— Да. Знам. Прибирай се, Алекс — отвърна Джези. — Целуни децата от мен.
Но изглеждаше малко тъжна, когато се обърнах и тръгнах към къщи.
Не започвай нещо, което не можеш да доведеш докрай, спомних си аз.
Глава 48
През останалата част от деня го ударих на живот. Чувствах се малко безотговорен, но ми се отрази добре. От време на време можеш да качиш на раменете си бремето на целия свят, стига да знаеш как да го свалиш.
Докато карах към затвора „Лортън“, грееше слънце, но температурите бяха смразяващи. Небето беше ярко, почти ослепително синьо. Красиво и изпълнено с надежда. Жалката лъжовност на живота през деветдесетте.
Пътувах и мислех за Маги Роуз Дън. Стигнах до заключението, че вече е мъртва. Баща й сипеше огън и жупел от медиите. Не можех да го упрекна. Разговарях няколко пъти по телефона с Катерин Роуз. Тя не беше изгубила надежда. Каза ми, че „усеща“, че малкото й момиченце е живо. Нищо по-тъжно не бях чувал.
Опитах се да се подготвя за Сонеджи/Мърфи, но бях разсеян. Пред очите ми продължаваха да изникват картини от изминалата нощ. Трябваше да си напомням, че вече е ден и карам кола през натовареното движение на Вашингтон и че съм на работа.
Точно тогава ме осени бляскаво хрумване — теория за Гари Сонеджи/Мърфи, която можеше да се провери и изглеждаше съвсем разумна от психологична гледна точка.
Това ми помогна да се съсредоточа, когато пристигнах в затвора. Отведоха ме на шестия етаж при Сонеджи. Той ме чакаше. Имаше вид на немигнал цяла нощ. Беше ред аз да поема инициативата.
Работих върху него цял час, ако не и повече. Притиснах го силно, доста по-силно от всеки друг мой пациент.
— Гари да си намирал в джобовете си квитанции от хотели, ресторанти и магазини, без да си спомняш, че си похарчил тези пари?
— Откъде знаеш? — Очите му блеснаха, като чу въпроса. По лицето му се изписа облекчение. — Хубаво направих, като им казах, че искам ти да бъдеш моят лекуващ лекар. Не искам да виждам повече доктор Уолш. Само знае да ми предписва хлоралхидрат.