Стана някак много бързо.
— Руб? — казах.
— Какво?
Той спря да копае и ме погледна.
— Колко време й даваш на Октавия?
— Седмица. Две най-много.
Нищо не ми оставаше, освен да продължа да копая. Така се изниза денят.
Рибата на обяд беше мазна и вълшебна.
Картофките бяха поръсени със сол и оцет.
Докато се хранехме, татко преглеждаше вестника, Руб четеше програмата на телевизията, а аз подреждах думите в главата си. Този ден повече не играхме карти.
Вечерта госпожа Улф ме попита как върви училището и аз отново си зададох въпроса дали не е разочарована от мен напоследък. Казах й, че всичко е наред. За миг се поколебах дали да не й кажа за думите, които бях започнал да пиша, но не можах. Някак ме беше срам, макар че писането беше единственото, което ме караше да се чувствам добре. Не бях казал на никого за това.
Почистихме заедно, преди остатъците от вечерята да засъхнат по чиниите, и тя ми каза, че четяла една книга, „Брат ми Джак“. Била за двама братя, единият от които се издигнал, но не харесвал начина си на живот и онова, което бил.
— Ти ще се издигнеш един ден — бяха следващите й думи. — Но не бъди прекалено строг към себе си. — Това бяха последните й думи.
Тя излезе, а аз останах сам в кухнята и си мислех колко блестяща е госпожа Улф. Не че блестеше с ум или с нещо по-особено. Беше блестяща, защото беше такава, каквато е, и дори бръчките около стареещите й очи имаха приглушения цвят на добротата. Това я правеше блестяща.
— Здрасти, Камерън.
Беше сестра ми Сара, която влезе в кухнята малко по-късно.
— Ходи ли ти се на мача на Стив утре?
— Защо не — казах. Нямах някакво по-интересно занимание.
— Добре.
В неделя Стив щеше да играе както обикновено, но не на местния стадион, а някъде към Марубра. Тръгнахме да го гледаме само двамата със Сара. Отидохме до квартирата му и той ни закара.
На този мач стана нещо много важно.
Връщаме се от гробището в града, а нощта едва започва.
Докато се тътрим обратно, си мисля за цвета на добротата, за това, че краските му не са изрисувани върху лицето на човека. Те са просмукани в него.
Кучето ме поглежда.
То чете мислите ми.
Скоро спира отново. Застанали сме пред една сграда, която пронизва небето.
Има стъклени врати, също като тъмни огледала, и ние стоим пред тях.
Кучето излайва.
Настойчив, дълбок лай, който ме кара да погледна отражението си. Трябва.
Вглеждам се в себе си и виждам цветовете на объркването, несигурността и копнежа.
И за пръв път не бягам от това. Потапям се в него, за да почувствам силата му.
Подготвям се.
Да се изкача в него.
5
Докато вървяхме към квартирата на Стив, се питах какво ли смята да прави сестра ми Сара с живота си. Тя вървеше до мен и повечето мъже, които ни подминаваха, я заглеждаха. Много от тях се обръщаха след нея и оглеждаха още веднъж тялото й. За тях това като че беше всичко, което можеше да се види у нея. От тази мисъл ми ставаше малко гадно (не че аз съм човекът, който може да го каже) и се надявах тя никога да не падне толкова ниско, че да оправдае тези очаквания.
— Скапани извратеняци — каза тя.
Това беше обнадеждаващо.
Работата е там, че според мен всички сме извратени. Всички мъже. Всички жени. Всички незадоволени копелета като мен. Странно ми е да мисля за баща си като за извратеняк. Или за майка си. Но някъде дълбоко в душите си и те сигурно се плъзгат надолу. Дори се потапят в бездната. Колкото до мен, имам чувството, че живея там. Може би с всички ни е така. Може би ако има нещо красиво в живота ми, то е измъкването оттам.
Както винаги Стив беше много бърз и слезе почти веднага. Беше на балкона, само вдигна глава и след секунда вече беше при нас с ключовете в ръка. Стив никога не закъснява за нито едно събитие в живота си.
Той пъхна сака си в багажника и потеглихме.
Поехме по Кливланд Стрийт, която винаги е малко задръстена, дори и в неделя. Радиото свиреше тихо. Пред колата изскачаха хора, засичаха го автобуси, но той не се ядосваше. Стив никога не натискаше клаксона и не крещеше. За него това беше безсмислено занимание.